Салвадор Дали и Рене Магрит – реалността като затвор

Откъс от статията „Дали, Магрит и реалността като затвор“, която може да прочетете в брой 40 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Може ли изкуството да бъде освободено напълно от оковите на съзнанието, от рамките на реалността, такава, каквато я виждаме всички? Възможно ли е да бръкнем по-дълбоко в душите си, да отворим дверите на възприятието и да се докоснем до много по-мощния вътрешен свят? Изобщо нуждае ли се изкуството от рамки? Способни ли сме да оставим митовете и легендите да се излеят от подсъзнанието ни върху белия лист свободно, безконтролно? Без да намесваме сетивата си в целия процес, обръщайки се към сънищата, към непознатото. На кого въобще му е нужна реалността? Все въпроси, които изискват разум и мислене, нали?

И да, и не. Сюрреалистите задават тези въпроси малко след края на Първата световна война и започват да търсят отговорите на вечните мистерии именно в съня, в несъзнаваното.

Сюрреализмът оживява в Париж

Повлияно силно от идеите на Фройд, неговата психоанализа и теорията за анализа на съновиденията, новото движение, което взема името си от писмо на френския поет и писател Гийом Аполинер, се опитва да загърби тиранията на здравия разум и да извади наяве неподозирани картини от света на Морфей. Сюрреализмът, както и всичко останало в света през двайсетте години на XX в., намира убежище, съмишленици и среда за развитие в очарователния Париж, тогава център на свободната мисъл и изкуството. Там идеите на сюрреалистите, които тепърва се формират и търсят своята същност, срещат мисълта на хора, днес натоварени със статута на легенди – Луис Бунюел, Макс Ернст, Ман Рей, Жоан Миро, Марсел Дюшан. Но ако има две имена, които най-силно изразяват същността на сюрреализма, които най-успешно се докосват до тайните на сънищата и вътрешния свят, то това са Салвадор Дали и Рене Магрит. Спираме се на тях не само защото са едни от най-разпознаваемите сюрреалисти, но и защото синтезът между двамата, породен от близкото им приятелство и изразен във взаимното вдъхновение и „кражбите“ на идеи, създава много паралели и допирни точки. Нито Дали, нито Магрит са от първопроходците на движението, но със сигурност са от най-ярките му и добре познати представители. Съдбата поставя двамата гениални художници в една и съща епоха и това няма как да бъде случайно.

Халюцинацията през призмата на Салвадор Дали

Параноично-критичният метод на Салвадор Дали изследва онази страна на параноята, която вижда несъществуващи връзки между предмети, явления и събития, които няма как да имат основани на логиката отношения помежду си. Дали описва този процес като „спонтанен метод за нерационално знание, базирано на критична и систематична обективност към асоциациите и интерпретациите на налудничави феномени“. Начин за възприемане на реалността, който търси нови и нови начини за нейната интерпретация. Способността да виждаш различни картини, родени в една и съща композиция. Процесът не е много по-различен от това да виждаме познати обекти в облаците или в мраморните плочи на площада. Макар и да не е истински параноик, Дали успява да влиза и излиза от подобни състояния, като визуализира „халюцинациите“ си върху платното. В контекста на това следващите думи съвсем не звучат странно: „Единствената разлика между мен и един луд е, че аз не съм луд!“. Художникът симулира лудостта, преживява я, но не страда от нея. Той се докосва до съня, до нереалното, но го извежда в истинския свят.

Измамата на изображенията

Подходът на Магрит е по-различен. Белгийският сюрреалист има особено отношение към ежедневните предмети и образи – той поставя самата им същност, предназначението им, под въпрос и често им придава алтернативно значение. Картината му „Измамата на изображенията“ (1929) е може би най-известният пример за това. Образът на лулата е чист, почти съвършен, по фона няма никакви нюанси. Ceci n’est pas un pipe, пише отдолу – „Това не е лула“. Очевидно противоречие, което отхвърля образа. Но картината наистина е само това. Образ. На въпроса: „Защо това не е лула?“, Магрит просто отговаря: „Разбира се, че не е лула, само се опитайте да я напълните с тютюн“. Независимо колко добре уловим образа на обекта, казва той, никога не улавяме самия обект. Той остава само пречупена форма на себе си през погледа на художника, през перото на поета, през лентата на режисьора.

Изкривяването на реалността при Магрит не идва от обектите, както е при съновиденията на Дали, а от образите и новопридадените им значения, разположението им, взаимодействието им един с друг. Магрит трансформира ежедневното и поставя обектите в необикновени и неподозирани ситуации – влак, който излиза от камина, ябълка, която изпълва цяла стая, врата насред морски пейзаж. Образите, съвсем ежедневни, но поставени в необичайни обстоятелства, загатват мистерия. А мистерията, казва Магрит, е неразгадаема. „Моето изкуство са видими изображения, които не крият нищо. От тях лъха мистерия и наистина – когато някой види картините ми, си задава въпроса: „Какво значи това?“. Не значи нищо, защото мистерията също не значи нищо, тя е непознаваема.“

В неговото творчество важна роля играят и думите, които в редица картини заместват образа – думата ciel например, изписана върху платното, замества образа на небето и призовава въображението на наблюдателя. Експериментите му искат да покажат как думите и образите се различават в ролята си на носители на различни представи. В първата от двете му картини с име „Празна маска“, нарисувани през 1928 г., виждаме гърба на платно с неправилна форма, поставено в празна стая, разделено на четири части, всяка – със зададената ѝ от думите роля: ciel (небе), rideau (завеса), corpse humain ou foret (човешко тяло или гора), façade du maison (фасада на сграда). Но изображенията липсват.

Символика на сънищата

Дали, от друга страна, призовава съня и неговите архетипи, обектите му са извънземни, невероятни, а ролята им в истинския свят се крие дълбоко в психиката на художника. Един интересен пример за взаимодействието между двамата сюрреалисти са картините „Неочакваният отговор“ (Магрит, 1933) и „Отбиване от мебелно хранене“ (Дали, 1934). И в двете картини откриваме мистерия – при Рене Магрит тя е предадена сдържано, почти минималистично. Вратата е съвършено проста и обикновена форма, но почти човешката фигура (или силует на двама влюбени?), изрязана от нея, и мракът, който прозира от другата страна, създават чувството на мистерия, дори ужас. Какво прозира през нея, разбира се, е въпрос на лично преживяване.

В неземната картина на Дали, създадена година по-късно, виждаме кимване към Магрит чрез играта на пространство и непространство, на обекти и празнина, предадени тук чрез дупката в тялото на неговата дойка. Шкафчето, което сякаш е изхвърлено от тялото ѝ, и бутилката със свещта, която пък е изхвърлена от шкафчето, са в центъра на „отбиването“ – в детските си години Дали ги е виждал като неразделна част от същността на Лусия, жената в картината, и тук ги откъсва физически от нея. Според изследователите на двамата сюрреалисти дупката в тялото на Лусия е очевидна препратка към Рене Магрит и неговата игра на празно пространство и материя в „Неочакваният отговор“.

Макар и да боравят с различни похвати и образите в едната да са семпли, а в другата по-крещящи и необясними, Дали все пак ни показва допирните точки между тях, символиката, която споделят, празните, но наситени пространства, които обитават.

Цялата статия може да прочетете в брой 40 на InGlobo.