Малката революция на Дюрер



За автопортрета като врата* към себе си

 *Dürer – от староунгарски „врата”

 

 

от Пламен Петров

 

Живеем в свят, в който взирането в себе си, стоенето пред огледалото, понякога за някои продължаващо с часове, е не просто част от битието ни. Това се е превърнало в начин на общуване, в своеобразна самодостатъчност, това е жест, който ни дава потвърждение, че ни има, че сме тук, че сме живи. Мнозина сигурно дори не съзнават колко много време се взираме сами в себе си. Оглеждаме се в огледалото, в отразяващата образа ни повърхност на стъклените витрини, в екрана на смартфона си. Смартфонът, който само с едно докосване на дисплея му с пръст ни прави видими. Тук веждата ми е леко крива, едното ми око е малко по-притворено.

Натискаме иконката с кошчето и докосваме отново екрана. Внимаваме, стараем се, а сетне, когато достигнем до желаното „състояния на духа“, обработваме кадъра с всевъзможни филтри. Бръчките се заглаждат, скулите се повдигат, очите от сини може на черни да се сторят и всичко това – за да споделим собствения си „автопортрет“ в някоя социална медия, да получим поредния лайк и позитивен коментар. Така със селфито, триумфиращо през второто десетилетие на нашия век, превърнахме „автопортрета“ в невиждан до този момент феномен, който продължава да изпълва платформи като Facebook, Instagram, Pinterest.

Нещо повече – жанрът с всяка изминала година се обогатява от всевъзможни приложения за моделиране, а в добавка авторите стават все по-умели и изобретателни. „Автопортрети“ с котета и кученца, селфита на недостъпни, животозастрашаващи места, в спалнята, във ваната, на плажа. „Автопортретът“ превзе настоящето ни. Облада делниците ни. Оголихме доброволно живота си в неподозирани мащаби. И това в опит да се преборим със собствената си самота, неудовлетвореност, с комплексите си, в опит да опознаем себе си. Но кой, кога и къде полага основите на автопортрета, който през 1839 г. със средствата на фотографията ще еволюира до селфи, а за целта авторът му Робърт Корнилиъс ще трябва да седи неподвижен повече от 10 минути?

Робърт Корнилиъс, първият в историята фотографски автопортрет, 1839 г.

ХVІ век е белязан от бурни социални, политически и икономически процеси, които тласкат отърсващия се от схоластичната примка на предходните векове индивид към същностно преосмисляне на собствената си действителност, към търсенето на себе си. Старият континент е навлязъл в своя Ренесанс, а бившият августински монах Мартин Лутер, който е станал професор в университета във Витенберг, на 31 октомври 1517 г. поставя началото на Реформацията.

В навечерието на големия християнски празник Вси светии той заковава на църковната врата своите 95 тезиса – своеобразна остра критика срещу продажбата на индулгенции, обещаващи опрощаване на греховете. Това е цялостна атака срещу католическата църква, която изповядва идеята, че спасението на човека може да бъде осъществено единствено с намесата на клириците. Лутер отхвърля авторитета на папата, като извежда на преден план Библията и природния разум.

Или казано по-просто – спасението не е в ръцете на папата. То се дава свободно от Бога на всеки вярващ, стига да извърви пътя си достойно според указаните в Свещеното писание правила. Всъщност това е дълъг процес на промяна на мисленото, чиито основи са положени още през ХІV век със съчиненията на мистици като Йохан Таулер и Херт Хроте и идеята за devotio moderna (модерната набожност), в която на преден план излиза фигурата на отделното човешко същество, на индивида.

„Мартин Лутер заковава своите 95 тезиса“, детайл, Фердинанд Пауълс, 1872 г.

Именно като следствие от тази бавна, но същностна трансформация на мисленето за света и мястото на човека в него ще започне все по-старателното вглеждане на индивида в себе си, нещо, което в архетипните граници на Стария континент още от древни времена се мисли като порок, а историята за Нарцис е своеобразна квинтесенция на това схващане. Нарцис отхвърля любовта на много жени и като наказание е обречен да се влюби в собствения си образ, който вижда като отражение върху повърхността на езерото. Така влюбен, удивен от изяществото на линиите на лицето си, възбуден от собствените си устни, той пожелава да ги целуне. И именно това е целувката, първата и единствена в живота на Нарцис, която го повлича към дъното на езерото.

Но ето че в епохата на Ренесанса схващането за съзерцаването на собствения образ като порок започва да се пропуква. Вглеждането в себе си е път към познанието за самите нас, път към спасението, към Бог. Невинаги обаче е така и тъкмо това ни разкрива първият известен ни със сигурност автопортрет, в който авторът е основен обект, дело на германския художник Албрехт Дюрер.

„Нарцис“, Микеланджело Караваджо, 1594–1596 г.

Дюрер е сред най-плодовитите художници в историята на изкуството. Роден в заможно семейство в южногерманския град Нюрнберг, той израства в сърцето на печатарската революция. През 1455 г. Гутенберг е издал първата печатна книга в Майнц, а 15 години по-късно, година преди раждането на Дюрер, и Нюрнберг се сдобива с първата си печатна преса. И ако към 1450 г. една голяма градска библиотека разполага с 600 книги, то в самия край на века този брой е увеличен в пъти. Около 1450 г. книгите в Европа са общо под 100 000, а само 45 години по-късно броят им е вече 9 милиона. Ето в такъв вихър от нарастващо знание израства Дюрер, който още от дете посяга към молива и започва да рисува. А първата съхранена негова рисунка е от 1484 г., когато той е само на 13 години.

Една рисунка, в която Албрехт като никой друг преди това се взира в себе си, или както сам той пише върху листа: „Това съм аз, когато се измъкнах от огледалото“. Именно тази рисунка поставя началото на жанра на автопортрета, какъвто го познаваме днес. Сега творбата е част от най-големия масив от работи на автора в галерия „Албертина“ във Виена. Там са и стотиците му листове гравюри и акварели. Там е и прекрасният му заек, превърнал се в своеобразен запазен знак на музея и в емблема на творчеството на Дюрер.

Албрехт Дюрер, „Автопортрет на 13-годишна възраст“, 1484 г.

Несъмнено към годината на появата на първия автопортрет на художника той вече е овладял до съвършенство движението на ръката си с молива. Това се разкрива от стабилността на линията и лекотата, с която е направено светлосенъчното моделиране на тъканите. Настойчивостта в работата му дори на тази крехка възраст личи от точните анатомични белези, които са предадени сякаш от автор с академично образование, и ще се превърне в негова неотменна черта до края на житейския му път през 1528 г. Дюрер е от онези автори, които имат щастието талантът им да бъде оценен още приживе. Нещо повече, това е първият художник в историята на изкуството, чийто образ познаваме в такива детайли – както от тази първа негова рисунка, така и от трите му живописни автопортрета.

Това дава основание на изкуствоведите да го определят като бащата на жанра. Но защо художникът се обръща към себе си и нещо повече – дръзва сам да се увековечи в картините си? Дали защото е неповторим егоист, пленен от собствената си красота; дали защото търси път към себе си, опознава вътрешния си свят; дали защото иска да подари образа си на важни за него хора; или заради всички тези неща едновременно? Едва ли някога ще разберем истинските отговори, но е факт, че автопортретното творчество на момчето от Нюрнберг е много повече от това, което погледът може да разкрие.

Албрехт Дюрер, „Автопортрет, етюд с ръка и възглавница“, 1493 г.

Първия си живописен автопортрет художникът създава през 1493 г. Картината днес е част от музейната колекция на Лувъра в Париж. Там, на втория етаж от крилото „Ришельо“, в зала № 809 автопортретът привлича погледите на специалисти и посетители. Картината впечатлява както с класическото си, но за век по-късно, решение, така и с невижданото до този етап отношение на художника към самия себе си.

Известна като „Автопортрет с ветрогон“ (ветрогонът, или ерингиум, е вид трън), тази творба показва Дюрер в една твърде неудобна поза, при която в процеса на рисуване той трябва да се извърта често към огледалото. Червената шапка върху главата, фината копринена риза, обгърната с червен шнур, превръщащ дрехата в своеобразен корсет, разкриват изключителната му прецизност при предаването на детайлите. Вижте русите коси, които се спускат игриво върху дясното му рамо. Взрете се в лицето – в кривия нос, едва доловимото събиране на веждите, финия контур на устните. Дългата шия, широкото деколте. Обърнете особено внимание на ръцете – дългите фини пръсти, сгънатото кутре, опиращо се в дланта на лявата ръка. Ако ходите в Лувъра, вижте тази картина на живо. Изправете се очи в очи с художника и няма как да не усетите магнетизма на творбата.

Това е образ, който прелъстява, но понечиш ли да го опознаеш, веднага се затваря в себе си. Картината е един от най-ярките автопортрети и според изследователите е създадена като годежен подарък за бъдещата съпруга на художника Агнес Фрай. Но творбата е много повече от подарък, представлява своеобразна игра, с която художникът се врича във вярност на своята любима (на ранен нов горногермански език думата за бодил е mannstreu, което означава и ‘верен мъж’), но, от друга страна, е и намек за страдание, защото бодилът в християнската традиция често се явява като обобщен образ на Христовия трънен венец. Но защо този млад 22-годишен мъж изживява брачните отношения като страдание?

Както образът на картината разкрива, така и съхранената в архивите кореспонденция дава възможност историците да предложат един от възможните отговори на този въпрос. Бракът на Дюрер, уреден от баща му, е договор, който трябва да прикрие неговата хомосексуална природа. Да парира неговите „низки увлечения“, да му помогне да създаде семейство, да го представи за „нормален“. Една „нормалност“, която ще повлече Дюрер и съпругата му в потока на страданието, на самотата, на отсъствието на любов. „Нормалност“, която, за съжаление, няма да доведе до появата на така желаните наследници, но, за щастие на света, ще тласне художника към неуморен труд, за да ни завещае 364 дърворезби и 105 гравюри, изработени с фантастична прецизност на детайла, десетки портрети с разнообразна техника, офорти и творби с техниката суха игла, както и 970 рисунки.

„Автопортрет с ветрогон“, 1493 г.

Втория живописен автопортрет Албрехт Дюрер създава пет години по-късно – през 1498 г. На него брадата на художника е пораснала, косите са станали още по-дълги, а специфичната тревожност от предишната творба е отстъпила място на едно привидно спокойствие. Според изкуствоведа Марсел Брион този образ трябва да се тълкува като опит на художника да скъса с безотговорността на младостта си, като опит за анализ на извървения път и предстоящото неизвестно бъдеще. Картината е рисувана непосредствено след завръщането на Дюрер от дълго пътешествие в Италия, където той се запознава с най-добрите образци от периода. Именно тук той се изправя за първи път пред собствената си слава. Местните художници оценяват таланта му и го причисляват към групата на най-големите майстори на четката.

Тъкмо това става повод за горчивата констатация на Дюрер: „След това слънце в Италия на север ще замръзна! Тук съм джентълмен, а у дома съм само един паразит“. Именно като спомен за това важно за художника пътуване той рисува в автопортрета си прозорец, разкриващ пейзаж от долината на река Ин (в окръг Ландек на провинция Тирол) на фона на заснежените Алпи – регион, който е прекосил на път за Венеция. През 1636 г. градският съвет на Нюрнберг подарява автопортретa на Англия, а след свалянето и екзекуцията на крал Чарлз I картината е продадена през 1651 г.

Три години по-късно с нея се сдобива испанският посланик Алонсо де Карденас, който я дарява на дон Луис де Аро. В крайна сметка един от най-изящните автопортрети в историята на изкуството се оказва в личната колекция на краля на Испания и Португалия Филип IV, а от 1827 г. е част от съкровищата на музея „Прадо“, където може да бъде видян и днес в постоянната експозиция. Отидете и вижте тази малка по размер картина (52 x 40 см). И отново обърнете внимание на ръцете – сега те вече не са оголени, а обвити в бели кожени ръкавици, в онези години белег за висок социален статус.

Да, след завръщането си от Италия Дюрер се превръща в един от най-обичаните художници на Севера. Поръчките се множат и всички страхове от неизвестността на бъдещето се оказват неоснователни. Албрехт Дюрер навлиза в най-зрелия си творчески период, в който отново ще застане пред огледалото, за да създаде по думите на експертите „най-големия шедьовър в творческия си път и най-странния сред странните автопортрети в историята на изкуството“ – „Автопортрет с кожено палто“ от 1500 г.

Автопортрет, 1498 г.

Картината, нарисувана върху дървен панел, днес се съхранява в Пинакотеката в Мюнхен под инвентарен номер 537 и е с размер 67,1 x 48,9 см. Откупена още през 1805 г., днес тя е един от символите на Мюнхен, който привлича хиляди туристи годишно. Тук художникът се е изобразил за първи път анфас. Но не това кара историците на изкуството да изследват тази картина вече повече от два века, а дързостта на автора да се представи като Христос. Именно това е творбата, която бележи онзи повратен момент за човешката цивилизация, когато индивидът, образ и подобие на Бог, открива себе си като активен субект в едновременно историческо и променено изображение, или както отбелязва Сабин Мелхиор-Боне: „Христос, посредник между крайното и безкрайното, разкрива човешкото си лице пред художника: сливане на творението и неговия Образец, което би било светотатство, ако не беше израз на благоговение пред акта на вярата“.

Погледнете очите в този автопортрет – това е поглед, лишен от чувственост, това е погледът на Христос, който още византийските майстори по Божия промисъл разкриват пред вярващия в хилядите икони с лика на Спасителя. Да, тук Дюрер представя себе си не като художник, а като подобие на Бог. Това е малката лична революция на автора, с която той въвежда човека в една съвършено нова епоха – тази на личността, която ще му проправи път към времето на разума. Паяжината от съновиденията на митовете е свлечена и човекът се измъква от древното си невежество като пеперуда от своя пашкул. Но това е и отговорност, защото оттук насетне всеки простосмъртен е част от върховното изпитание – да носи кръста на Спасителя. Друг е въпросът може ли да го понесе.

„Автопортрет с кожено палто“, 1500 г.

One thought on “Малката революция на Дюрер

Comments are closed.