Из историята на фотографията

От хелиографското изображение до първия портретен обектив

Парижкият Boulevard du Temple, заснет в 8 ч. сутринта, неизвестно на коя дата през 1838 или 1839 г. На пръв поглед съвсем обикновена, дори скучна тема и доста надраскано изображение. Само датировката ли е причината тази снимка да бъде избрана сред 100-те фотографии, променили света, които списание „Тайм“ представя през 2016 г.? Не. Причината е друга. Погледнете в левия долен ъгъл – няма да видите краварката от досадната телевизионна реклама, но ще видите два силуета: мъж, застанал на тротоара с вдигнат крак пред един ваксаджия, който му лъска обувката. Именно на тях се дължи известността на снимката – това са първите човешки фигури, трайно запечатани на плака чрез процес, наречен дагеротипия. До този момент хора са изобразявани само в произведения на изкуството. Обстоятелството, че през 1838 г. булевардът в Париж е призрачно пуст, все едно е в края на 2020 г., не се дължи на епидемия, а на дългото време на експонация – всичко, което се движи, не е било възможно да бъде регистрирано. Звучи твърде объркващо в ерата на смартфона и селфитата, нали?

Изобретяването на фотографията, като всяко подобно постижение, не е дело на един-единствен човек. И в случая с дагеротипията не е по-различно.

Камера обскура

В мразовития следобед на 7 януари 1839 г. заседателната зала на Френската академия на науките в Париж е препълнена. От трибуната Франсоа Араго, математик, физик и астроном, съобщава пред отбраната публика за откритие, което би могло да даде на „природата способността да се възпроизвежда“. Още през септември 1835 г. в списание Journal Des Artistes в отзив за поредния спектакъл на илюзионистичния театър „Диорама“, създаден от Луи Жак Манде Дагер, бегло се споменава, че художникът е открил начин да съхранява изображения, получени от камера обскура (от лат. camera obscura – букв. „тъмна стая“), върху предварително подготвени от него плочи. Първоначално това твърдение е посрещнато със скептицизъм, недоверие и подигравки, като се настоява за публично представяне на процеса. В отговор Дагер обаче се доверява на Араго, пред когото прави частна демонстрация на откритието си. Силно развълнуван, ученият се ангажира да разясни на своите колеги от Френската академия на науките същността на новаторския процес, без да влиза в детайли относно използваните методи. И така, на заседанието в онзи януарски следобед Араго завършва с думите, че са необходими още някои проучвания за окончателно потвърждаване на практическите ползи от него, след което би предложил на правителството да го откупи, защото е убеден, че подобно изключително изобретение не трябва да попада в частни ръце, то трябва да бъде общодостъпно и дарено от името на Франция на възхитеното човечество.

Луи Жак Манде Дагер.
Снимка: Getty Images

Няколко месеца по-късно Дагер отстъпва на държавата правата върху дагеротипията срещу пожизнена годишна пенсия в размер на 6000 франка, като преди това в сградата на долната камара на Парламента е организирано изложение на дагеротипи. Сред тях са изгледи от три парижки улици, интериорът на ателието на Дагер и група бюстове от колекцията на Лувъра. Депутатите, които цял ден се тълпят да ги разглеждат, са особено поразени от невероятната детайлност на изображенията. Разказват, че са видели и най-малките грапавини по зидарията на моста „Мари“, стоките на кея, дори камъчетата под водата край брега и различната степен на прозрачност на водата.

На 19 август 1839 г. пред изумената аудитория на съвместно открито заседание на Академията на науките и Академията за изящни изкуства публично са оповестени техническите детайли на процеса, при който се получава фотографско изображение на природата без участието на ръцете на художник – картини, рисувани от самото слънце. В името на истината трябва да се каже, че заслугите за разработването на технологията не принадлежат единствено на Дагер. Депутатите гласуват пожизнена пенсия (макар и в по-малък размер) и на Исидор Ниепс, син на неговия починал съдружник Жозеф Нисефор Ниепс (1765–1833), който е автор на най-старото оцеляло хелиографско изображение „Изглед от Льо Гра“, неговото имение в Сен Лу дьо Варен. Направено е през 1826 или 1827 г., като за плака е използвана метална плоча, покрита с тънък слой битум от Юдея (природен асфалт), чрез експонация на слънчева светлина, продължила около 8 часа (а според по-нови изследвания няколко дни), и се смята за първата фотография.

Дагер е добре запознат с принципите на перспективата и отличен художник на театрални декори. При осъществяването на своята диорама (развлекателно изкуство, при което илюзията за присъствието на зрителя в природното пространство се постига чрез синтез на художествени и технически средства) през 1822 г. той рисува огромни полукръгли картини, изобразяващи пейзажи и архитектурни забележителности. Детайлите са изпълнени с невероятна прецизност. С помощта на сложни механизми, огледала, полупрозрачни завеси и светлинни ефекти публиката, която се намира в центъра на затъмненото пространство, получава напълно реалистично усещане за пресъздаваните природни феномени и исторически сцени. За да улесни изработването на скиците за диорамите, Дагер използва камера обскура – известен още от древността способ, позволяващ получаването на умалени и обърнати оптични изображения на реални обекти, която по това време представлява кутия с малка дупка в една от стените и екран от матирано стъкло или тънка хартия на противоположната стена. Хрумва му фантастичната идея, че би било много полезно, ако може трайно да съхранява проектираните от камера обскура образи. След много опити с различни химически вещества научава за живеещ в Бургундия човек, който от години се занимава със същия проблем и дори бил постигнал някакви резултати – Жозеф Нисефор Ниепс.

Фотографският процес

След първата им среща и близо двугодишна кореспонденция недоверието помежду им е преодоляно и през 1829 г. Дагер и Ниепс сключват споразумение да работят заедно за изобретяването на фотографски процес. Продължават поотделно да експериментират, обменяйки данни. Скоро стигат до заключението, че методът на хелиографията не може да бъде усъвършенстван и се налага да търсят друго решение. И Дагер го намира. На 21 май 1831 г. той съобщава на Ниепс, че светлината има силно въздействие върху сребърния йодид и когато добре полираната медна плоча с тънко сребърно покритие се обработи с йодни пáри, става много по-светлочувствителна и се получава слабо изображение, което лесно може да бъде подобрено чрез т.нар. фиксаж, като плочата се измие с горещ солен разтвор (натриев хлорид). Ниепс успява само веднъж да получи такова изображение с помощта на камера обскура и тъй като не постига особени успехи в по-нататъшните си опити, постепенно загубва ентусиазъм. Умира през 1833 г. практически разорен, без дори да подозира, че посмъртно името му ще бъде прославено. а наследникът му ще получи държавна пенсия.

Дагер обаче не се отказва от поетия път. Както често се случва, откритието му се дължи на случайност. Оставил в шкафа няколко експонирани медни плочи с тънко сребърно покритие, той след време установява, че върху една от тях се е появило изображение. Веднага се досеща, че пáрите на някакво химическо вещество, съхранявано в шкафа, са изиграли ролята на проявител. Оказва се, че пáри от разлят живак са направили видим латентния образ върху плочата. След многократни повторения на експеримента се убеждава, че е на прав път – върху плочите получава трайно огледално позитивно изображение, което обаче не може да бъде размножавано. След фиксирането му най-тъмните зони представляват оголената сребърна повърхност, а по-светлите имат микроскопична фина текстура, която разсейва светлината. Плочата трябва да се изсуши внимателно, тъй като повърхността е много деликатна и дори най-лекото забърсване може да я надраска. Затова се запечатва в защитен стъклен корпус. Дагер кръщава новата, съвсем различна от хелиографията технология на свое име – дагеротипия, тъй като синът на Ниепс като наследник на договорните отношения няма никакъв принос към разработването ѝ.

Непосредствено след заседанието на 19 август 1839 г. Дагер концентрира усилията си върху разясняването на процеса и организира демонстрационни сесии за учени и художници. Започва да изработва части за дагеротипа със своя роднина Алфонс Жиру, който скоро изоставя професията си на художник реставратор и се посвещава на сглобяването му. Самюел Шевалие полира лещите, всеки апарат носи сериен номер и подписа на Дагер наред с етикет, който гласи: „Уредът няма гаранция, ако на него липсват подписът на г-н Дагер и печатът на г-н Жиру. Дагеротип, направен от Алф. Жиру под ръководството на изобретателя в Париж, на улица „Кок Сен Оноре“ 7. Размерите на дагеротипа са 30,48×36,83×50,8 см. Продава се за 420-430 франка. Половината от всички приходи са за Дагер, който щедро ги поделя с Исидор Ниепс. Първите дагеротипи и близо 80-страничното ръководство, отпечатано от Жиру, се разпродават за броени дни. Брошурата е преиздадена трийсет пъти и за по-малко от година е преведена на много езици и отпечатана в европейските столици и Ню Йорк. Прочути учени от чужбина искат лично да се запознаят с Дагер. Академиите и научните дружества на Австрия, Бавария, Шотландия и САЩ му връчват почетни грамоти, а крал Луи Филип го произвежда в офицер на Почетния легион.

Уилям Хенри Фокс Талбот.

Нито едно техническо откритие от онова време не привлича внимание от такъв мащаб. Но Дагер не е единственият изобретател на фотографски процес. На 31 януари 1839 г., по-малко от месец след като Араго за първи път съобщава за неговата технология, Уилям Хенри Фокс Талбот представя доклад за своите „фотогенични рисунки“ пред Кралския институт в Лондон. Това са първите изображения, получени с камера обскура върху хартия, която е обработена със сребърен йодид. Тъй като светлочувствителното покритие потъмнява при експонирането на слънце, те са негативни. Фиксирани са с помощта на натриев хипосулфит и от тях може да се правят неограничен брой позитивни копия. Впоследствие Талбот преименува процеса, наричайки го калотипия. Някои наричат изображенията му „талботипи“, но независимо от названието възможността да се произвеждат безброй хартиени позитивни копия от негатива представлява пряка заплаха за дагеротипа с неговата тежка плоча и единично изображение, което не може да бъде възпроизведено. Състезанието между двете технологии продължава с години, но независимо че негативно-позитивният процес е в основата на модерните фотографски системи, калотипът на Талбот никога не получава популярността на дагеротипа.

В световен мащаб настъпва същинска дагеротипомания. Хората са изумени от яснотата и детайлността на изображенията. Всеки иска да си купи апарата и да снима гледката от прозореца си. Работата с дагеротипа не изисква специални умения. Ако човек се придържа точка по точка към правилата в ръководството, ще постигне същите резултати като Дагер. Знанията се усвояват предимно от наблюдения, статии във вестниците и упражнения. Преобладава аматьорството. Художниците виждат заплаха за прехраната си. Някои дори предричат края на живописта. На фона на това невероятно оживление в обществото продължава стремежът за усъвършенстване на технологията и олекотяване на апарата. Експонацията е сведена до около 20–30 минути благодарение на увеличаването на светлочувствителността на плочите – например с добавянето на сребърен бромид към сребърния йодид. Но това не е достатъчно.

Фотографската леща

Новото изобретение изправя учените пред редица предизвикателства, тъй като изискванията към обектива на фотографската камера са много по-високи, отколкото към обикновената леща на камера обскура, която се използва като помощно средство за рисуване.

По принцип времето за експониране се задава в зависимост от осветеността на обекта, от чувствителността на емулсията към светлината и от отношението на фокусното разстояние на обектива към диаметъра на отвора на неговата диафрагма, което определя т.нар. относителен отвор. Относителният отвор е в пряка връзка със светлосилата на обектива – с неговата способност да възпроизведе върху емулсията на фотографския носител изображение с дадена осветеност. При промяна на диаметъра на диафрагмата се променя както действащият (работният), така и относителният отвор на обектива, а следователно и светлосилата му. А при намаляване на светлосилата експонацията се увеличава пропорционално. Когато работният отвор е по-голям, обективът пропуска повече светлина, по същия начин както големият прозорец пропуска повече светлина в стаята от малкия. Какво става, ако се отдалечим от прозореца? Тъй като за светлината важат познатите закони на физиката, с удвояване на разстоянието интензитетът намалява 4 пъти. Колкото повече се отдалечаваме от прозореца, толкова по-слабо ще бъдем осветени. В обектива това разстояние е от главната му оптична равнина до мястото на проекцията и се нарича „фокусно разстояние“. Ако като малки сте се опитвали да запалите парче хартия с лупа, фокусирайки слънчевите лъчи върху него, знаете, че има точно едно положение на лупата, при което върху хартията се появява малка светла точка – това е проекцията на слънцето. Лупата е обикновена двойноизпъкнала леща, каквато се използва в камера обскура, а разстоянието от нея до проекцията на слънцето върху хартията е нейното фокусно разстояние. Колкото е по-голямо фокусното разстояние на обектива, толкова е по-малка светлосилата му – тя е обратнопропорционална на фокусното разстояние. С други думи – способността на обектива да пропуска светлина зависи от качеството на използваните лещи, работния отвор на диафрагмата и фокусното му разстояние.

Точно тези теоретични постановки занимават австрийския професор по физика и математика Андреас Фрайхер фон Етингсхаузен, след като е изслушал лекцията на Франсоа Араго на официалното представяне на дагеротипията в Париж през август 1839 г. При тогавашната продължителност на процеса обективът на дагеротипа се отличава с доста ниска светлосила, което създава особени затруднения при заснемането на портрети. Времето за експонация трае половин час и повече. Хора може да бъдат заснети само ако са експонирани в продължение на 30 минути неподвижни – в легнало, облегнато или седнало положение, със затворени очи. За да се съкрати това време, макар и с малко, се допуска дори пряка слънчева светлина да пада върху снимания човек. По отношение на химичния процес важни подобрения въвежда нюйоркският учен Джон Уилям Дрейпър, за когото се твърди, че е направил първите ясни снимки на човешко лице – най-напред на своя сътрудничка, а после и на сестра си в периода 1839–1840 г., но и при тях времето за заснемане е над 20 минути. Необходимо е обаче да бъдат променени и характеристиките на обектива.

Появата на обектива

Професор Фон Етингсхаузен бързо осъзнава, че апаратът на Дагер може да бъде подобрен чрез използване на обектив с по-голям отвор на диафрагмата, което би довело до съкращаване на експонационното време и би позволило заснемането на хора. Задава си логичния въпрос дали по математически път не може по-лесно да се стигне до разработването на по-съвършен обектив, отколкото по метода на проба–грешка чрез практически експерименти. Връщайки се във Виена, този въпрос не му дава мира и веднага го обсъжда със своя приятел и колега от Виенския университет Йозеф Пецвал.

Йозеф Максимилиан Пецвал. Снимка: Getty Images

Йозеф Максимилиан Пецвал е роден на 6 януари 1807 г. в малкото градче Сепешбела в Кралство Унгария (дн. Спишска Бела в Словакия) в бедното многодетно семейство на Йохан Фридрих, учител, музикант и композитор на църковна музика, който обаче е чудак – разбира от всякаква техника, конструира клавишни инструменти, поправя часовници и дори си позволява да се явява в църквата по пижама. След като първоначално не се изявява като добър ученик (най-вече заради догматичните методи на обучение), Йозеф не само става отличник по латински и математика, но завършва лицей и инженерство в университета в Пеща, самоиздържайки се като частен учител. Занимава се също активно с гимнастика и фехтовка със сабя, като си спечелва сред колегите не само славата на най-добрия математик, но и на най-елегантния и сръчен фехтовач. След дипломирането си работи 7 години като инженер в градската управа на Будапеща. В това време обаче не губи връзката с университета, където се хабилитира като доктор по философия и от 1832 г. започва да води лекции по математика, механика и практическа геометрия, а от 1835 г. е редовен професор по висша математика. Две години по-късно приема същото назначение във Виенския университет, където работи в продължение на 40 години и благодарение на научните си изследвания заема едно от най-почетните места в историята на точните науки.

Скоро след като се установява във Виена, неговата жизнена и енергична натура е силно привлечена от очарователните околности на императорския град и той избира да живее лятно време, а понякога и през зимата, на крайградския хълм Каленберг, който му напомня за планините в родината му – Високите Татри. За целта Пецвал наема просторно жилище с красива стара градина към него в бивш камалдолийски манастир, чиито имоти са разпродадени за застрояване още през 1782 г., когато е затворен от императора на Свещената Римска империя Йозеф II. За разлика от днес през ХІХ в. Каленберг все още не е толкова популярно място за излети. Дотам не води зъбчата железница, може да се стигне само пеша, с колело или на кон. Възхитителната гледка, великолепният въздух и в немалка степен историческата памет, свързана с това място, го карат да се чувства истински у дома си. Разполага с чудесни условия да се занимава с научната си работа и да се отдава необезпокоявано на своите хобита, но постепенно придобива навици, които с времето му създават репутацията на ексцентрик. До университета и обратно се придвижва на черен арабски кон. Поради липсата на конюшня го отглежда в приземна стая, чиито стени е окичил със саби, рапири и маски за фехтовка. Достигнал междувременно до съвършенство и във владеенето на рапирата, той е признат за най-страшния фехтовач и във Виена, което му дава повод да преподава и уроци, особено в периода, когато през 1848 г. учебните занятия са прекратени заради политическите сътресения.

Друга негова страст, с която се разсейва от науката, е цепенето на дърва. В жилището си е оборудвал пълноценна механична работилница, в която с присъщата си сръчност сам изработва нужните за експериментите му инструменти и устройства. Шлифова лещи за оптични уреди, постигайки изключителни умения. Конструира пиано с три реда клавиши, което използва за изучаване на звукореда. Извън работилницата си има и снабдено с всичко необходимо фотографско ателие. Подобно на баща си той също е изкусен механик, човек, който разбира от всичко и винаги се опитва най-напред сам да си помогне, а когато не е в състояние да изработи намислените инструменти или уреди със собствени средства, на помощ му идват силно развитото въображение и обстоятелството, че като инженер разбира от технически чертежи. Колкото умело борави със сабята и рапирата, толкова умело си служи и с думите, когато трябва да нападне опонентите си в научната област. Разбира се, понякога прекалява в тези атаки, особено когато много са го ядосали. Що се отнася до езиците, освен немски владее до съвършенство латински и френски и е достатъчно добре запознат с английския и унгарския.

Като професор Пецвал е безспорно светило, а в областта на приложната математика вероятно е единственият значим учител във Виенския университет. Докато в университета в Пеща той се радва на свобода в преподаването, през първите 13 години във Виена ръцете му са вързани, защото трябва да се съобразява с предписанията на Имперската комисия по образованието, като се ограничава само до строго определените предмети и учебници. Разбира се, постоянно изразява подигравателното си отношение към тези безсмислени правила пред своите студенти, но това не им носи особена полза. Може само да ги успокоява, че някой ден ще настъпи по-добър период за свободното научно развитие, и да прави по-интересна и привлекателна сухата материя, като допълва по изненадващ и поучителен начин теоретичните познания (например за линейните диференциални уравнения) с конкретни примери за практическото им приложение. Това го превръща не само в един от най-уважаваните, но и в един от най-обичаните преподаватели, чиито лекции никой не пропуска безпричинно.

Когато след 1850 г. се провежда реформа в цялостната образователна система в Австрия, Пецвал вече има възможност да разгърне богатата си ерудиция, изхождайки от своята дълбока убеденост, че математиката не е самоцел, а инструмент за изучаване на природата. Всеки семестър систематизираната поредица от негови лекции образува едно завършено цяло, което е ясно и разбираемо за всички. За съжаление, голяма част от лекционните му курсове остават достояние само на студентите му, защото не са публикувани. Същото важи и за многобройните му теоретични и практически изследвания в сферата на строителната механика, балистиката, акустиката, конструкцията на кавалерийската сабя, видовете движения при конете (алюри) и др.

Обективът на Йозеф Максимилиан Пецвал. Снимка: Getty Images

Именно отдадеността на науката и необичайното му любопитство към света подтикват Пецвал през 1839 г. да приеме предложеното от Фон Етингсхаузен предизвикателство. Още повече че вече се е занимавал като инженер с теорията и конструкцията на рефракторни телескопи (оптични телескопи, използващи комбинация от лещи за пречупване на светлината) в университета в Пеща покрай работата си с нивелиращи инструменти и оптични теодолити. Той потъва в дебрите на геометричната оптика със завидно усърдие и се заема с огромния товар да проектира обектив с по-голяма светлосила и дълбочина на рязкост на базата на математически изчисления. Стъпва на теоретичната база, че по-голяма светлосила е възможно да се получи само по два начина – чрез увеличен отвор на диафрагмата и чрез намалено фокусно разстояние (или чрез намаляване на изображението, което е същото), а както увеличаването на отвора на диафрагмата, така и намаляването на фокусното разстояние могат да се постигнат, ако вместо една събирателна леща се използват две или повече, които се поставят една до друга плътно долепени или дори слепени. В резултат от своите разсъждения стига до извода, че е необходимо да промени оптичната схема на обектива, включвайки в нея комбинация от лещи с различна форма и пречупваща мощност. Комбинирането на лещите цели и отстраняването на немалкото оптични дефекти, които притежава простата леща: сферична аберация (размит образ), кома (петно със специфична форма, наподобяваща комета), астигматизъм (неправилен фокус), сферично огъване на полето на изображението, дисторсия (изкривяване на геометрията на изображението на обекта в зависимост от местоположението на диафрагмата), хроматична аберация и др.

За невероятния обем изчисления, които Пецвал трябва да направи, му помагат осем редници и двама ефрейтори от артилерията, изпратени от командира им ерцхерцог Лудвиг Австрийски – артилеристите по онова време са представители на една от малкото професии, изискващи солидни познания по математика. През май 1840 г. теоретичната подготовка за изработката на един портретен и един ландшафтен обектив е приключена.

Оптичната схема на портретния обектив на Пецвал включва 4 ахроматични лещи. В предната част е поставен подходящо заоблен и добре коригиран обектив за телескоп, състоящ се от две слепени лещи (събирателна и разсейваща) с различни показатели на пречупване, изработени съответно от кроново и флинтово (оловно) стъкло, които значително намаляват сферичните и хроматични аберации. Задният компонент е дублет (двойна леща) с въздушна междина, който е математически така изчислен, че да даде остър образ и да изправи фокалното поле. Диафрагмата се намира между двата дублета. Основната разлика между обектива на Пецвал и по-късния обектив на германския физик и изобретател Карл Аугуст фон Щайнхайл, наречен впоследствие апланат, в който са коригирани сферичната аберация и комата, е в дизайна на задния компонент. Въздухът между лещите позволява не само да се коригира нееднократно сферичната аберация, но също така създава значителен отрицателен астигматизъм, необходим за компенсиране на положителния астигматизъм на предния компонент. Постижението на Пецвал е удивително – обективът има максимален относителен отвор на диафрагмата 1:3,6 при фокусно разстояние 150 мм, а това означава, че притежава рекордна за времето си светлосила, която води до намаляването на времето за експонация на по-малко от минута.

Приоритетното производство на портретния обектив е поверено на известния виенски производител на оптични прибори Петер Вилхелм Фридрих фон Фойхтлендер, собственик на най-старата фирма в Европа, основана още през 1756 г. Първите пробни снимки са направени през есента на 1840 г., като обективът е вграден в картонена кутия, която служи като образец за пуснатия в продажба в началото на 1841 г. конусообразен изцяло метален апарат за дагеротипи с портретен обектив „Пецвал“ и преносим статив.

Обективът „ФойхтлендерПецвал“ привлича вниманието на световния научен елит, тъй като е първият в историята на фотографията, изчислен с математическа точност, но наред с това прави революция в дагеротипията и предизвиква истински фурор сред широките обществени слоеве.

Портретната фотография от мъчение се превръща в сравнително лесно начинание и процъфтява, независимо че е скъпоструваща и времеемка. Рисуваният портрет е напът да бъде изместен от фотографския. Много художници сменят професията си и откриват дагеротипни ателиета в големите градове, като документират със снимките си прогреса и индустриализацията, възхода на буржоазията, културния напредък и обществения живот. С постепенното развитие и успех на портретната фотография търговията със снимки придобива значение и си извоюва място като нов пазарен сегмент.

Портретна снимка на Дороти Драпер. Снимка: Getty Images

Търсенето на апарата на Фойхтлендер и Пецвал е толкова голямо, че за няколко месеца са продадени първите 600 произведени бройки въпреки солидната им единична цена от 120 австрийски гулдена, колкото по това време струва чистокръвен кон с добро седло. Тази неочаквано добра реализация носи на Пецвал уважение и слава, но не и пари. Тъй като в началото изобщо не си е давал сметка за мащабите на своето изобретение, той не е осигурил правата си нито чрез договор с Фойхтлендер, нито чрез патент. Когато му предоставя необходимите спецификации за производството, получава само еднократно възнаграждение от 2000 гулдена, а после от продажбите нито грош повече. За учения това е крайно несправедливо и неправомерно и между двамата възникват сериозни спорове, които водят до разрив и прекратяване на сътрудничеството им през 1845 г. Малко по-късно Фойхтлендер закрива фирмата си във Виена и премества цялото производство в Брауншвайг, Германия, където продължава да произвежда апарата с обектива на Пецлав и да го продава по целия свят. Заради липсата на правна защита и в други държави копират творението на учения фехтовач, без да използват името му или под обобщаващото название „германска система“.

Разочарован от обидната ситуация, Пецвал подписва първия си договор с виенския оптик Вайбл, който обаче е прекратен още през същата 1845 г. От 1854 г. той започва да работи с оптика Карл Дицлер, с когото след подновени изчисления разработва позабравения си пейзажен обектив (ортоскоп) от 1840 г. Дицлер го патентова през 1857 г. и започва производство, но фирмата му изпада във финансови затруднения и се налага целият запас от готови обективи да бъде разпродаден на търг. И в този случай Пецвал не реализира никаква търговска печалба.

Сред другите негови оптични изобретения са мощен бинокъл, конструкцията на нов вид прожектори, специална огледална лампа за светлосилен прожекционен апарат, устройство за фотограметрични измервания. При взлом в дома му през 1859 г. са откраднати ръкописи, включително и текстът на многотомен учебник по оптика, върху който е работил повече от десетилетие. Това вече му идва твърде много и той се отказва от научните си занимания с оптика и се насочва към акустиката, като разработва теория за вибрациите на опънатите струни и собствена математическа теория на звукореда.

Пецлав няма късмет и в личния си живот. Жени се едва на 62-годишна възраст за своята икономка, но 4 години по-късно остава вдовец. През 1877 г. се пенсионира и заживява във все по-голяма изолация. Умира във Виена на 19 септември 1891 г. в забвение. Неполучил полагащото му се признание приживе, Йозеф Пецвал остава в историята на науката заради големия си принос в областта на теоретичната и практическата оптика и на фотографията. Твърди се, че малко преди смъртта си е казал: „Аз победих светлината, държа я здраво в ръката, защото по света има и много мрак“.

Днес за големия пионер на фотографията напомнят почетният му гроб в централното гробище във Виена, релефът му в аркадния двор на Виенския университет, неговото име носят улици в населени места в Словакия, във Виена, Будапеща и Брауншвайг и дори кратер на Луната, а ликът му е поставен върху пощенски марки и монети.

Подкрепете независимата българска журналистика, като се абонирате за съдържанието ни в Patreon

ПОДКРЕПИ INGLOBO

ПОЛУЧАВАЙ НАЙ-НОВОТО ОТ INGLOBO НА МЕЙЛА СИ. ЗАПИШИ СЕ ТУК:

cartmagnifierchevron-down

Ние използваме бисквитки, за да ви предоставим най-доброто онлайн изживяване. Като се съгласявате, приемате използването на бисквитки в съответствие с нашата политика за бисквитки.

Настройките за поверителност са запазени!
Настройки

Когато посещавате който и да е уеб сайт, той може да съхранява или извлича информация във вашия браузър, най-вече под формата на бисквитки. Контролирайте вашите лични услуги за бисквитки тук.



Позволява ни да ви показваме по-подхоящо за вас съдържание, сбързано с InGlobo, във Facebook.

Откажете всички
Приемете всички Услуги