Годините, когато джазът беше млад и вреден за духа и тялото

Преди век музикалният жанр е заклеймен от мнозина заради произхода, „неморалността“ и „дисхармоничността“ си

Откъс от статията „Ревящи“ години, когато джазът беше млад… и вреден за духа и тялото, която може да прочетете в брой 45 на InGlobo. Може да го поръчате на хартия, pdf или дигитален четец от онлайн магазина ни.

Ако свободата определя манталитета в Америка през 20-те години на ХХ век, наричани „ревящи“ (Roaring Twenties), то джазът е нейният саундтрак. В търсене на противоотрова срещу „провалената цивилизация“, както я нарича Езра Паунд, която поражда Първата световна война, американската младеж прегръща алтернативен начин на живот, влизайки в остър конфликт с викторианските ценности на своите родители заради свободомислието и нощните развлечения, наситени със силен алкохол и секс.

Последователите на това антивикторианско движение стават носители на откровения и непокорен дух на джаза. Една многоезична общност от афроамериканци, креоли, американски евреи и бунтари със синя кръв открива в джаза начин да изрази своето недоволство от установените норми и обичаи, от властите, дискриминацията и елитаризма, дори от скуката и скръбта – от всичко, което би могло да ограничи свободния полет на човешката душа. Иновативността на музиката им позволява да изоставят остарелите и строго определени танцови стъпки на предишните поколения и диво да се движат под звуците ѝ без всякакви задръжки.

Младите жени, известни като flappers, след като спечелват битката за право на глас, стават още по-дръзки в свободата си. За ужас на пуританите те се подстригват късо, носят поли до коленете, ярко червило и силен грим, пушат цигари и карат коли, демонстрират цинично отношение към света и неприкрит интерес към секса, посещават танцувални зали и клубове, където се разтоварват от работното си ежедневие наравно с мъжете. Стимулиращото влияние на джаза в нелегалните барове по време на Сухия режим (1920–1933), наричани speakeasies, на колежанските петинг партита и богаташките пиршества в стил „Великият Гетсби“ го превръщат в загадъчно примамлива американска страст. „Ерата на джаза“ – по определението на Франсис Скот Фицджералд, е онова магическо десетилетие между Първата световна война и Голямата депресия, в което всичко изглежда постижимо и всичко е допустимо.

Блусът и рагтаймът

Джазът се заражда като спонтанен, но сложен процес на смесване на африканската (по-конкретно западноафриканската) и европейската музикална традиция на американска територия. Основните местни жанрове, предшестващи ранния джаз, са блусът и рагтаймът. Блусът израства от негърския фолклор, спиричуълите и трудовите песни на Юга, възприемайки техните хармонични структури и вокални техники, като по същество представлява импровизирана вариация на повтарящи се фрази и мотиви.

Рагтаймът е първата музика, композирана и изцяло нотирана от чернокожи под влиянието на европейски жанрове като марша, полката, мазурката и валса. Чужд е на импровизацията и специфичните блус тонове, но притежава някои характерни африкански елементи, свързани с ритмиката и акцентирането на слабото време (офбийт). Първоначално рагтаймът се изпълнява само на пиано, но впоследствие е подет и от много маршируващи оркестри (marching bands) в Ню Орлиънс и други градове, както и от салонните оркестри. По време на голямата миграция на афроамериканците от Юга към градовете на Севера в началото на ХХ век блусът се развива от селски (country) в класически градски (urban) блус, който се отличава с по-голяма мелодичност и повече акомпаниращи инструменти.

Към 1920 г. бумът на звукозаписната индустрия превръща блуса в най-новата мания, вече заменяща рагтайма. Появяват се т.нар. расови звукозаписни компании, издаващи грамофонни плочи с блус, които се радват на изключителен пазарен успех. Например хитът Crazy Blues на Пери Брадфорд, изпълнен от чернокожата водевилна певица Мами Смит, в рамките на една година е продаден в над 1 милион екземпляра. Първите звезди на градския блус са жени (Мами Смит, Ма Рейни, Беси Смит, Виктория Спайви), а в състава на оркестрите, които ги съпровождат, често влизат някои от най-изтъкнатите джаз музиканти от 20-те години: Луис Армстронг, Флечър Хендерсън, Коулман Хокинс, Джеймс П. Джонсън, Джо Смит и др. Джазът утвърждава своята идентичност, като черпи отделни елементи от останалите модни жанрове, и след Първата световна война поема своя път към Чикаго и Ню Йорк. Роенето на джаз бендове, развитието на радиото и нарастващото производство на грамофони и грамофонни плочи позволява на хората в цялата страна да се запознаят с новата музика и скоро тя се сдобива с широка и разнообразна по възраст, етнически и социален произход аудитория.

Въздействието на джаза

Влиянието, което джазът оказва върху Америка през 20-те години на ХХ век, е неоспоримо. Въпреки голямата му популярност обаче той съвсем не е харесван и приеман благосклонно от всички. Разбиранията какво представлява джазът, как звучи или въздейства са не само разнообразни, но и противоречиви. Критици, политически активисти, привърженици на различни идеологии, музикални теоретици и изпълнители, както и обикновени слушатели – всички те имат своите собствени отговори и мнения. Дискусията за джаза е разгорещена и от двете страни на разединеното общество. В голяма степен разнопосочното му възприемане се основава на съдържащите се в него расови конотации, както и на сегрегацията в обществото, в което преживява своя разцвет. Възгледите за джаза трудно може да бъдат отделени от възгледите за расата. По този начин разговорите за него улесняват приписването на расови характеристики на афроамериканците. Затова джазът рядко се обсъжда само като музикална форма, която хората харесват или не, а по-скоро като инструмент, с чиято помощ може да се постигне расова равнопоставеност или обратно – като пречка за установяване на равенство между расите. 

Срамната музика

Не са малко и онези, които критикуват джаза само защото нарушава както установените музикални, така и моралните норми. „Когато баба ми разбра, че свиря джаз в един от публичните домове в квартала, ми каза, че съм опозорил семейството, и ми забрани да живея в дома ни… Тя ми обясни, че дяволската музика със сигурност ще ме провали, но аз просто не можех да спра да я свиря“. Подобни случаи има много, а този разказ принадлежи на креола Джели Рол Мортън, един от видните представители на ранния джаз, пианист и композитор, и е показателен за преобладаващите нрави. Учителите по музика се тревожат, че слушането на джаз ще унищожи интереса на младите хора към европейската класическа музика, и се опитват всячески да убеждават общественото мнение, че тя е единствената „добра музика“. Въвеждането на Сухия режим през 1920 г. изпраща джазовите музиканти в ръководените от мафията speakeasies, които имат лоша репутация не само заради контрабандния долнокачествен алкохол, но и защото за първи път позволяват свободното общуване между бели и чернокожи.

Тези заведения привличат с музиката и модерните танци широка младежка аудитория от всички социални прослойки. Както смесването на расите, така и разпространеното убеждение, че джазът възбужда сексуалната активност и подтиква към най-мерзки деяния, предизвикват критиците на жанра да засилят опитите за противодействие.

Цялата статия може да прочетете в брой 45 на InGlobo.

Подкрепете независимата българска журналистика, като се абонирате за съдържанието ни в Patreon

ПОДКРЕПИ INGLOBO

ПОЛУЧАВАЙ НАЙ-НОВОТО ОТ INGLOBO НА МЕЙЛА СИ. ЗАПИШИ СЕ ТУК:

cartmagnifierchevron-down

Ние използваме бисквитки, за да ви предоставим най-доброто онлайн изживяване. Като се съгласявате, приемате използването на бисквитки в съответствие с нашата политика за бисквитки.

Настройките за поверителност са запазени!
Настройки

Когато посещавате който и да е уеб сайт, той може да съхранява или извлича информация във вашия браузър, най-вече под формата на бисквитки. Контролирайте вашите лични услуги за бисквитки тук.



Позволява ни да ви показваме по-подхоящо за вас съдържание, сбързано с InGlobo, във Facebook.

Откажете всички
Приемете всички Услуги