Екслибрисът ни води през историята на книгата



Този миниатюрен графичен жанр свързва човека и с изобразителното изкуство, и с литературата


от Милена Андонова

 

Кажете честно, кое предпочитате – приятел да не ви върне пари или да изгуби любима книга, заета от вашата библиотека? Повечето от нас вероятно ще преглътнат по-лесно финансовата щета, отколкото безвъзвратната загуба на рядко издание, придобито от дядо ни с много усилия, грижливо подвързано и разлиствано от три поколения. Четящият човек е особена порода. Той често се идентифицира с книгите, които притежава, в неговото съзнание те са като златните кюлчета в сейфа на някой скъперник и страда искрено при най-малкото посегателство над това дълго трупано съкровище, което мечтае да завещае на децата и внуците си.

От друга страна, не сме застраховани, че и в нашата собствена библиотека няма да се окажат томове, които хем си знаем, че сме взели от някого, хем не помним кой точно ни е услужил с тях. Така е днес, така е било винаги, далеч преди Гутенберг да изобрети печатарската машина. И точно по тази причина в изобразителното изкуство възниква един почти забравен, но вече започващ да възкръсва графичен жанр – екслибрисът. Той представлява печатен знак, който гордият собственик на библиотеката щампова върху титулната страница на всяко притежавано от него издание, за да удостовери принадлежността му към неговата сбирка.

Винченцо Миляро, „Сергия за книги в Неапол“
Gulliver/Getty Images

Самото наименование Ex Libris в превод от латински на български ще рече „от книгите на“. В някои случаи изразът е заменен от Ex Biblioteka, но името на жанра задава първият вариант. Тази графична миниатюра дължи съществуването си на вътрешния стремеж на човека към украсяване на жизненонеобходимите му предмети, заявявайки по този начин своето право над тях. А и книгата не търпи безличие, тя трябва да бъде надписана някъде, нуждае се от свой „паспорт“, но за разлика от деловия облик на житейския документ книжният паспорт е по-празничен и по-тържествен.

Обикновено творбата се създава в малки размери, което се дължи на ограничената по формат плоскост на основата, върху която се нанася гравюрата. Перото, иглата или резецът, с които се създават изображенията, също имат определени възможности като дебелина и дължина на следата. Тези параметри до голяма степен определят спецификата на това изкуство. Много често е необходима лупа, за да се разгледа в детайл филигранното изпълнение на отделните форми, образи и надписи.

В продължение на своето многовековно съществуване екслибрисът преминава многократно етапи на възраждане и замиране, обогатява се в тематично и художествено отношение и кой знае каква щеше да е по-нататъшната му съдба, ако спокойната му вегетация не беше нарушена от колекционерите. Те пламенно започват да събират малките графики, което пък рефлектира върху създателите им, които отговарят с още по-голямо усърдие и конкуренция помежду си. Едни от най-големите имена в изобразителното изкуство по света и в България се отчитат с шедьоври в този жанр.

Съществуването на екслибриса датира отпреди много столетия. Логично е да предположим, че появата му е свързана с книгопечатането – готическата епоха на XV век, но това не е така. Като най-ранен образец се сочи личният печатен знак върху папирусите на фараона Аменофис III (1400 г. пр.н.е.). Британският музей, притежаващ най-голямата и ценна сбирка на екслибриси в света, има сред своите антични експонати една синя фаянсова плочка, на която е написано, че папирусът, към който тази плочка е била прикрепена, принадлежи на този владетел. В историята на асирийското изкуство пък се споменава, че Ашурбанипал (668–626 г. пр.н.е.) притежавал цилиндричен печат с текст „Притежание на Ашурбанипал, цар на света, цар на Асирия“ и всички царски свещени клинописи били подпечатани с него.

Екслибрисът на Джордж Вашингтон
Gulliver/Getty Images

В началото на своето съществуване знакът екслибрис само определя на кого принадлежи текстът, без да го украсява. През Средновековието обаче, когато ръчно писаната книга става не само съкровищница на знания, но и особен род изкуство, орнаменталната украса върху корицата или титулната страница започва да включва и инициали – начални букви, които са собственият знак на притежателя – духовно лице или църковен орден. В много от екслибрисите от тази епоха откриваме хералдически герб, който заема централно място в графичната миниатюра.

Разбираемо е – тогава това е отличителният белег на знатните хора, притежаващи библиотеки. При създаването на хералдическия екслибрис гравьорът се придържа строго в изписването на установения герб и само допълненията – текстови или орнаментални – му дават възможност да прояви своя вкус и майсторство. Така например в Полша, където личният книжен знак се използва по-рано, отколкото в другите европейски държави, още през 1373 г. архиепископ Ярослав Гнезненски от Скотники дава нареждане да се изпише и украси с неговия родов герб екземпляр от Библията, която се намира понастоящем в библиотеката в Гнезно.

Екслибрисът на Наполеон Бонапарт
Gulliver/Getty Images

В Русия първият екслибрис е открит в ръкописните книги на Соловецкия манастир. Той е създаден през 1493–1494 г. от игумена Доситей и се състои от закръглена голяма буква С, в чието вътрешно пространство са поставени буквите от званието „свещеноинок“ и неговото име. До появата на книгопечатането в Русия са създавани само ръкописни книги, чиито собственици отбелязват на първа страница своето име. Но чак до края на XVII век четенето масово се извършва посредством църковните библиотеки.

Четивата са малко достъпни, тъй като за създаването им – написване и оформление – са нужни години, а и скъпи материали. За да спасят душата си и да им бъдат опростени греховете, богатите хора започват да поръчват книги и да ги поднасят като дар на църквите. Но човешката суета си казва думата и при такъв един скъп жест благородникът иска задължително всички да узнаят за неговата щедрост. Така се появяват ктиторските (дарителските) записи. Обикновено те съдържат наименованието на манастира, датата и годината на дарението, обяснява се целта му, името на дарителя, а често се отправя и проклятие, което да постигне евентуалния похитител на книгата. 

Истинският разцвет на графичния екслибрис обаче закономерно настъпва в Германия, тъй като по средата на XV век там Гутенберг прави своето велико откритие – книгопечатането, благодарение на което визуалният знак става най-тясно и завинаги свързан с четивото. Преписвачите на църковните книги постепенно променят своята професия и се превръщат в гравьори и печатари. С течение на времето текстът престава да служи за разяснение на изображенията, а обратното – изображенията започват да служат за разясняване на текста и така се появява илюстрацията като жанр. Създава се еснафско съсловие, което се занимава изключително с производството на книги. На Гутенберг започва да сътрудничи Петер Шьофер, който първоначално е негов чирак, но помага много за разпространяването и налагането на откритието. Шьофер е сръчен техник и внася редица подобрения в металната сплав за отливане на буквите, в състава на печатарското мастило, в конструкцията на пресата и т.н. Той обаче е и добър рисувач на заглавни винетки и украсява книгите по атрактивен начин, променя вида и формата на буквите и на практика създава понятието шрифт. С една дума, Шьофер е художник график. И ако се проследи по-нататъшното развитие на печатното дело в различните страни, навсякъде ще се види тясното сътрудничество между печатаря и художника.

Екслибрисът прави първата си крачка: от ръчна рисунка той преминава към гравюра върху дърво. Това е важен момент и в историята наю графиката като цяло. Дърворезбата дълго време е основен компонент в създаването на печатната книга, тя е и единственият способ за илюстрирането ѝ. Подобно на екслибрисите от ръкописните книги новосъздадените посредством дървото, които по механичен път могат да се отпечатват в множество екземпляри, принадлежат обикновено на рицарски фамилии, духовни лица или на манастирите. Най-често те съдържат следните елементи: герб, ключ или фигури на различни светци – патрони на собствениците. Счита се, че с първия гравиран екслибрис подпечатва библиотеката си рицарят Бернхард фон Рорбах през 1460 г.

Истинският си разцвет немският екслибрис достига през XVI век, когато в тази област започват да работят такива велики майстори като Албрехт Дюрер, Лукас Кранах Стари и Ханс Холбайн Млади. На Дюрер принадлежат около 20 екслибриса, като за най-добър се счита създаденият през 1525 г. за приятеля му Хектор Помер, настоятел на църквата „Св. Лаврентий“ в Нюрнберг. На книжния знак е изобразен светец с палмово клонче, а в долната част на латински, гръцки и староеврейски е вмъкната фразата: „На чистия всичко е чисто“. Високо ценени са и други екслибриси на Дюрер, създадени за неговия близък приятел Вилибалд Пиркхаймер, близо до когото е погребан, за някои личности от градската аристокрация и за приближените на император Максимилиан I.

Албрехт Дюрер, екслибрис на Жером Ебнер, 1516 г.
Gulliver/Getty Images

Гравюрата върху дърво започва да се усъвършенства – моделират се обеми, въвежда се и перспективата. Техниката започва да се разпространява в книгопечата и на съседните страни, но тя е все още детската възраст на графиката, и в частност на нашия герой – екслибриса, защото мекият и нетраен материал, върху който се гравира изображението, задава куп ограничения на художника. Полутоновата гравюра върху метал обаче дава нови възможности. Офортът е графична техника, при която рисунката се нанася с острие върху грунд, покриващ метална плоча. Следва потапяне в киселина, която разяжда цинка или меда там, където са гравирани линиите, после грундът се премахва, а разядените линии се запълват с мастило. От така получената матрица се получават отпечатъци върху хартия на принципа на дълбокия печат.

Лукас Кранах Стари, екслибрис на фамилиите Шьорл и Тухер
Gulliver/Getty Images

В областта на офорта през XVII и XVIII век работят такива майстори като Рембранд, Пиранези, Гоя, Брангвин и повечето от тези художници, между другото, създават и екслибрисови изображения. В Европа времето, в което те творят, минава под знака на барока, а този стил поставя доста по-различни задачи, отколкото само ясното, четливо и прецизно разработване на плоскостта на гравюрата. Както в литературата, така и в изящните изкуства на преден план излиза съдържанието, но много често изразено сложно и условно.

Всички слоеве на обществото търсят онази визия, която да зашемети, да привлече с яркостта на формите и цветовете и най-важното – да запълни всяко кътче от пространството. Целите в областта на книгата също търпят преформулиране. Сега тя вече трябва да е евтина, достъпна и разбираема. Текстът придобива първостепенна важност, а декоративните елементи отиват на заден план и въпреки това екслибрисът си остава неразделна част от украсата на книгата. Особено след появата в Германия на такива майстори на жанра като Менцел, Лейбел, Клингер и Либерман.

В Русия истинският гравиран екслибрис се появява по времето на Петър I. Трима просветени аристократи успяват да създадат прекрасни библиотеки и по западна мода си поръчват лични печатни знаци. Това са членът на Върховния таен съвет княз Дмитрий Михайлович Голицин, фелдмаршал Яков Вилимович Брюс и лейбмедикът на императора Роберт Арескин. Библиотеката на Голицин е необятна, състои се от шест хиляди тома и се намира в подмосковското му имение Архангелское.

„Зеленчуковото царство“ – екслибрис на Гийом Мерлен, парижки книжар, средата на XVI век
Gulliver/Getty Images

Книжният знак на колекцията е само текстов и на латински – Biblioteka Arahangelixa. Библиотеката на Брюс пък съдържа предимно научни книги и на неговия екслибрис е изобразен герб. Родовия си знак поставя на томовете си и Арескин. Първият сюжетен книжен знак от втората половина на XVIII век принадлежи на държавния канцлер граф Александър Безбородко. На екслибриса е изобразено дърво със закачени на него гирлянди от цветя и е указано името на притежателя. Тази миниатюра се счита за рядка не само заради своя вид, а и за това, че не се намира в нито една съвременна колекция. По-късно екслибрисът успява да заинтригува и крупни живописци като Врубел и Весенцов, създатели на по няколко такива матрици за свои близки.

Но да се прехвърлим във Франция и да видим как този народ, известен с любовта си към изящното, украсява своите библиотеки. Още с появата си тук гравюрата е приета като ценен помощник на печатарите. Счита се, че във Франция броят на илюстрованите книги е сто пъти по-голям, отколкото в която и да била друга европейска страна. Логично, и екслибрисът намира по-благоприятна почва за развитие.

Жанрът навлиза още през XVI век, откогато датира знакът за собственост на известния учен Жан Барту. От същия век е известен и екслибрисът на епископ Шарл д’Албауз. През XVII век преобладават хералдическите гербови екслибриси, но през следващото столетие жанрът бележи истински разцвет. Той започва с откриването на щорцовата гравюра (резецът минава напречно на жилите на дървения калъп), което позволява да се постигат всички модни за времето стилове. През идните векове сътрудничеството между художникa, печатаря и крайния купувач на книгата се налага като норма. В резултат на съвместната работа на големите художници Доре, Гаварни, Домие и Мейсоние с майсторите гравьори са създадени великолепни миниатюри, които украсяват изданията от онова време.

Монах преписвач на ръкописи от XV век
Gulliver/Getty Images

Любопитно е как се развива екслибрисът в меката на изобразителното изкуство – Италия. За най-стар книжен знак тук се смята този на юриста Николо Пили от около 1550 г. На Ботуша гравюрата на дърво се появява още през 1467 г. с книгата „Размишления“, отпечатана в Рим. Парадоксално, предвид славните ренесансови традиции, в страната на Леонардо да Винчи този жанр не достига висините на образците в други държави, но все пак Италия може да се гордее, че е създала забележителни шедьоври. Характерно за италианския екслибрис е „живописният“ облик на гравюрата, наложен от Уго де Карпи и доразвит от неговите последователи Джузепе Вичентино, Антонио да Тренто и Андреа Андреани. По-късно жанрът „от библиотеката на“ бележи кратък упадък, но след това на него посвещават усилията си изтъкнати графици като Джулио Сарторио, Гуидо Стел, Транкило Марангони и много други.

Английският екслибрис, както и този в Швеция, Холандия и Белгия, се появява през втората половина на XVI век и във всички свои варианти отразява господстващия към съответния момент вкус в декоративното изкуство чак до късния Викториански период. В сюжетно отношение спецификата е, че наред със съвършено пресъздадените родови гербове се изработват и множество линеарни изображения от художници като Уолтър Крейн и неговия ученик Енинг Бел, които практически дават началото на „жанр в жанра“.

Някой може да предположи, че трудно оцеляващият български народ, борил се за своята независимост и автономна култура в продължение на векове, е бил далеч от „глезотиите“ на западните аристократи като тази да бележат книгите си с личен знак. Веднага му отговаряме, че не само не е прав, а и че ние имаме най-старата традиция в областта на екслибриса на Балканите. А и как иначе? Колко народи са повлияни от църковнославянските преписи! Първите родни екслибриси откриваме върху старите ръкописи, които изясняват чия собственост е книгата и каква участ би сполетяла онзи, който я обсеби.

Турското нашествие през втората половина на XIV век унищожава голяма част от постиженията на българската феодална култура и изкуството от Средновековието, но не успява да спре тяхното развитие изцяло. Най-значимите просветни средища стават манастирите. В килиите и книгохранилищата монасите пазят като зеницата на окото си много ръкописни произведения на старата българска книжнина. Те грижливо се преписват, превеждат се други писмени паметници, съчиняват се нови творби. Измежду духовните лица има и такива, които преписват съчинения с прекрасни орнаментални заставки и миниатюри. Именно те са и първите автори на българския ръкописен екслибрис. Успоредно със задачата да укаже собствеността на ценната книга, в случай че бъде заета от друг манастир или открадната, преписвачът се нагърбва и с това да я украси по този начин, като не забравя да спомене и проклятието към онзи, който я загуби.

През 1519 г. във Венеция е открита славянската печатница на сърбина Божидар Вукович. По-късно тя е наследена от неговия син Винченцо, а през 60-те години неин управител става българинът Яков Крайков, роден в село Каменичка Скакавица в Осоговската планина и учил в София. Между 1566 и 1572 г. той издава четири книги, богато украсени с гравюри – „Часослов“, „Псалтир“, „Молитвеник“ и „Различни потреби“. Зареждат се още български печатни творби, най-известната от които е „Абагар“ от Филип Станиславов, изляза в Рим през 1651 г. и илюстрирана с дървогравюри.

Следващата стъпка е книгата на Христофор Жефарович „Стематография“, отпечатана във Виена през 1741 г. и този път илюстрирана богато с гравюри върху мед, рисуващи образите на южнослявянски владетели и църковни дейци и изобразяващи гербовете на славянските народи, придружени с кратки стихотворни описания. Междувременно нараства броят на книжните сбирки в България извън манастирските стени. Започва да се създава интелигенция, която реализира духовните си потребности посредством книгите. Възникват и първите частни библиотеки, скромни като попълнения, но пък ревностно съхранявани и обичани от техните собственици.

Христофор Жефарович, „Стематография“.
Виена, 1741 г.

Така неминуемо се появява и персоналният книжен знак, чието предназначение е да подчертае гордостта на стопанина от притежанието му и да опази колекцията от посегателство. И наистина, в повечето от книгите, останали у нас като наследство от предишните столетия, срещаме надписа „От книгите на…“, без техният притежател да знае, че латинският превод е Ex Libris. В някои се споменава датата, годината и местопребиваването на собственика. Последното е важно, защото ако томчето се изгуби, намерилият го трябва да знае къде да потърси законния притежател на съкровището. Традицията да се нанасят надписи върху началните страници се предава от поколение на поколение – в някои книги последователно са наредени писмените екслибриси на бащата, а след това на сина и на внука.

Постепенно – както и във всички останали страни – се преминава към използване на печат, удостоверяващ собствеността, слаган на корицата, на титула, а понякога и по продължение на страниците. Използването на дървените и метални печати у нас започва в началото на XVIII век, а гумените навлизат чак век по-късно. Печат има в книгите на поп Влайов и гласи „Влайов – 1715 – иерей“. Под самия печат саморъчно е дадено следното обяснение: „Сей печат поп Влайов купих на Цариград за 3 пари в лято от рождество 1715 година“, а пред този текст в печата е изрисувано стилизирано клонче.

Подобен печат, използван за собствени книги, срещаме 50 години по-късно – този на поп Кръстьо от Влашко село, Врачанско (днес Царевец, Видинска област). После такива печати за собственост използват за книгите си и много обществени библиотеки – „Русчушковото училище – 1841 г.“, „Учителската библиотека „Денкоглу-Филаретов“-София“ и много други. Частните лица вече свободно маркират книгите си с отличителни знаци като „Пенчо Славейков“, „Христо Ив. Вардев, адвокат, София“, „Андрей Т. Гяуров, Лозенград – 1881 г.“ „Иван К. Божинов, издател – София“.

За първи художествено оформен и изработен посредством офортно гравиране върху медна плочка екслибрис у нас се смята този на католическия епископ, патриот и дипломат Петър Парчевич от Чипровци. Той датира от 1657 г. и е създаден по всяка вероятност от чуждестранен художник. Щампата представлява двойна окръжност, в която е поместено стилизирано изображение. В него най-отгоре има шапка, показваща сана на Парчевич – Марцианополски архиепископ. Непосредствено под нея е кръстът, символизиращ християнството, а до него йератически символ (йератиката е вид опростена писменост, произлязла от йероглифите) на Хабсбургската династия, което показва, че той е бил удостоен с благородническа титла от императора на Свещената Римска империя.

Двата лъва, разположени симетрично един срещу друг, стъпили на родния Балкан, пък символизират двата братски народа – българския и сръбския. Трите звезди на лента над герба са България, Сърбия и Босна. Встрани от шапката излизат два шнура с пискюли, които са привързвали връхната мантия на католическия духовник. Изображението не е придружено от текст, но фактът, че се среща в книгите и в другите документи от архивите на Парчевич, говори недвусмислено, че е негов личен, едновременно книжен и духовен, знак.

Лъвчето, рисувано в профил, изправено на задните си крака, пък е символ, възприет и утвърден в съзнанието на патриотичните българи, които през XVIII век работят в чужбина и тъгуват по родината. Но то бързо започва да се използва и в България. Среща се през 1718 г. в архива на известния просветен и книжовен деец Кръстьо Пейкич. Включено е и в изображението на художествено изработения екслибрис на изтъкнатия възрожденец доктор Иван Селимински от Сливен, живял през XIX век. Този книжен знак представлява двойна окръжност, като на черна основа се откроява декоративно изображение, в което освен лъвчето са включени още корона, човешка фигура и папагал. На лентата са окачени седемте ордена, с които е бил удостоен собственикът.

Дотук описаните екслибриси са дело на неизвестни художници, вероятно чужденци. След Освобождението всички членове на царската фамилия, както и по-видните граждани притежават собствени книжни знаци, отново изработени в странство. Сред пионерите в гилдията на българските художници е знаменитият карикатурист Александър Божинов, създал два екслибриса – за Иван Вазов и за Стоян Михайловски, които показва на изложбата си през 1904 г.

Те обаче не са клиширани, за да се използват по предназначение, и не са оцелели до наши дни. След това откриваме екземпляр от публикуван през 1907 г. сборник разкази от Андрей Протич с отпечатан на титулната страница екслибрис от Харалампи Тачев в стилистиката на модния тогава сецесион. Екслибрисът на генерал Николай П. Николаев пък е изработен от художника Георги Мишев като гравюра на линолеум. Представлява въоръжен и гордо изправен воин. А през 1914 г., още като студент в Държавното художествено индустриално училище в София Васил Захариев гравира Бельовата църква край Самоков и предоставя творбата си за щампа на библиотеката на учебното заведение.

Оттук насетне родният екслибрис набира сили като самостоятелен жанр. В него работят творци като Цанко Лавренов, който през 1923 г. прави графичен знак за собствената си библиотека. В художествения фонд на Русенската библиотека се пази колекция от 3500 оригинални екслибриса. Почти всички съвременни графици, като се започне от Петър Чуклев и Румен Скорчев и стигнем до най-младото поколение, са били изкушени от тази чаровна малка графична форма, която изисква много по-сериозна прецизност на инструмента от по-големите като формат произведения. Тя показва и друго: отношение към книгата като към ценно притежание. Отразява и личността на нейния притежател, и почерка на самия творец. Създателят на екслибриса е своеобразен посредник между книгата и нейния собственик и сътворявайки графичната творба, интерпретира тази връзка по различни начини.

Днес, когато книгата се бори за мястото си в ежедневието ни, пътят, който е изминала от клиновидното писмо до наши дни, задава и въпроса: а защо да не си доставим удоволствието с личен печатен знак да маркираме притежанието на любимите си четива? Не е нужно той да е създаден от професионален художник. Всеки може да си направи такъв с помощта на парче дърво или линолеум, един резец и шишенце мастило. И още една идея: изработен специално за него персонален екслибрис е чудесен подарък за който и да е приятел. При това гарантира, че няма да забравяме да му връщаме заетите книги.