Евлия Челеби, за когото султанският дворец беше тесен

Любознателният турчин създава един от най-обстойните пътеписи в човешката история, в който действителност и фантазия очарователно се допълват

Днес е все по-трудно да срещнеш човек, който да не е напускал родината си поне веднъж. Но това не винаги е било така – през почти цялата човешка история пътуването в чужди страни е немислимо за огромна част от населението. Историците са единодушни, че туризмът – пътуване единствено за удоволствие – се появява чак през XVIII век, като дълго време след това той остава привилегия на богатите прослойки. През Средновековието пътуването се извършва основно от държавни служители, поклонници, войски по време на поход или моряци на търговски кораби. Именно затова ранните пътеписи имат за съвременниците си много по-голяма значимост, отколкото днешните имат за нас – в онези времена единствено те изграждат представата за далечните земи в съзнанието на четящото население.

Като жанр пътеписът съществува отдавна и присъства в разнообразни културни традиции – среща се в арабската, персийската, китайската и европейската литература. Сред най-известните средновековни автори на пътеписи са персиецът Насир Хусрау (XI в.), обиколил целия мюсюлмански свят; Марко Поло (XII – XIII в.), първият европеец, описал Китай и Индия; мароканецът Ибн Батута (XIV в.), посетил земи на 44 съществуващи днес държави; и германецът Бернар фон Брайденбах (XV в.), чиито свидетелства за пътуването му до Светите земи оформят начина, по който европейците си представят Близкия изток за няколко поколения. Постепенно със засилването на международната търговия и установяването на регламентирани междудържавни отношения пътуванията зачестяват към края на средните векове, но за повечето хора чуждите земи продължават да бъдат нещо далечно, непознато и дори фантастично.

Кой е Евлия Челеби?

През XVII век Османската империя започва да води по-активна дипломация с останалия свят след като непрекъснатото ѝ териториално разширяване от златните ѝ години е вече невъзможно. Точно през този период на нарастващи контакти със света османският турчин Евлия Челеби пише своя „Сеяхатнаме“ (букв. „Книга на пътуванията“, или „Пътепис“), едно от най-видните произведения на източната литература от тази епоха. Евлия (Челеби не е собствено име, а нещо като титла, означаваща „учтив, възпитан“) се ражда на 25 март 1611 г. в Истанбул в семейството на придворен златар. Получава стандартно за епохата си образование в медресе – религиозно училище, в което се учат богословие, преданията за живота на пророка Мохамед, религиозно право, интерпретация на Корана, както и математика, логика, философия и астрология. След това той става певец в прословутата и древна джамия „Света София“ благодарение на красивия си глас. Освен него Евлия притежава още едно забележително умение – още като юноша той може да рецитира целия Коран по памет. Именно тази негова способност привлича първоначално вниманието на султан Мурад IV (1623–1640 г.). Заедно с певческите дарби на Евлия и добрите връзки на семейството му тя бързо му осигурява място в султанския двор. Там той неусетно се превръща в любимец на падишаха, като печели симпатиите му с остроумието си и обширните си познания. Евлия пее и рецитира на султана, разказва му развлекателни истории, дава му поучителни съвети от Корана, когато той има нужда от морална опора, или го разсмива, ако е в лошо настроение. Мурад IV силно оценява службата му и го нарича „този, който пропъжда неволите“. Султанската благосклонност му осигурява охолство и му дава възможност да продължи образованието си. Евлия получава личен учител, който го учи на калиграфия и музика, както и разкошни подаръци, включително инкрустирана със скъпоценни камъни чесалка за гръб. Всичко това обаче не му е достатъчно – той копнее да обикаля просторните земи на империята, а не да прекара живота си в двора, където се чувства заложник на чуждите очаквания. В книгата си споделя, че докато още бил придворен, една нощ сънувал Мохамед, на когото искал да каже „застъпничество (пред Аллах), о, божи пратенико“, но вместо това изрекъл „пътешествие, о, божи пратенико“, бъркайки двете сходно звучащи на турски думи. Пророкът му обещал и двете. Този мистичен сън се оказва верен в степен, която младият Евлия едва ли е можел да си представи.

Снимка: Getty images

Странстванията на Челеби и неговите пътеписи

През 1631 г. той започва да обикаля, изучава и описва различните части на Истанбул, тъй като работата му го задържа в столицата. Минават години, преди да излезе за пръв път извън предградията на столицата, но веднъж сторил го, той не може да спре – следващите четири десетилетия Евлия прекарва в почти непрекъснато странстване. Той пътува основно по държавни дела – работи като личен секретар на високопоставени личности, имам или мюезин на войскови части, като куриер, данъчен служител и др. Сигурността, която идва от пътуване в големи групи, позволява на Евлия да се движи из империята свободно – междуградските османски пътища са твърде опасни за самотни пътници. Това му дава възможност да кръстоса цялата Османска империя, чиито земи тогава се простират на три континета, и да посети няколко чужди държави. Минава през Анадола, целия Балканския полуостров, Влахия и Молдова, Крим, Украйна, Кавказкия район, Ирак, Сирия, Палестина, Кюрдистан, Персия, Египет, Судан, Унгария, Австрия, Германия, Полша, както и малки части от Русия. Стига и до Мека, където става хаджия. Цялото това разстояние той изминава почти изцяло на кон – след корабокрушение в Черно море при едно от ранните му пътувания той развива страх от пътуване по вода, който го преследва цял живот. (Когато години по-късно се осмелява да се качи отново на кораб, той е нападнат от пирати.) До много от тези места го отвеждат военни походи – участва в потушаването на националноосвободителни движения в Трансилвания и Крит и в поредната Австро-турска война. Част от пътуванията си той предприема със своя вуйчо и покровител Мелек Ахмед паша, високопоставен и влиятелен държавник, който за година дори служи като велик везир, втория човек в държавата след султана. Челебията описва всички тези пътувания в десетте тома, които съставляват „Сеяхатнаме“. В Османската империя печатна преса с арабска азбука (на която по това време се пише турският) започва да се използва чак през XVIII век, така че първоначално томовете се преписват на ръка. Както изтъква българският преводач на пътеписа Страшимир Димитров, фактът, че са запазени множество преписи на тази книга, която няма религиозен характер и не е свързана с всекидневни култови нужди, говори за нейната популярност. 

„Сеяхатнаме“ е пълен с фактология – за почти всяко населено място, през което мине, Евлия посочва броя на религиозните сгради, дюкяните, чаршиите, къщите, покрити с керемиди, и прочее. Като набожен мюсюлманин, той описва подробно религиозните сгради по пътя си – джамии, гробници, текета. Освен топографските сведения Евлия предава и характерните привички на местното население, занаятите, с които то се изхранва, както и детайли от ежедневния му бит. Подзаглавия като „Освежаващите душата разнообразни напитки“ или „Сътворените от Бога отбрани плодове“ се повтарят отново и отново в различни глави. Това кара на места текстът да звучи като административен документ, написан по шаблон, прилаган за всяко ново село или град. Много части от пътеписа, които се състоят от монотонно изброяване, са действително скучни за четене и представляват интерес само за тесни специалисти. Но сред сухите факти се намират и изключително любопитни истории, при това поднесени със самобитно сладкодумство – дар словото на Евлия е забелязано още в младостта му. Пример за образния му език намираме в описанието на гръцкия град Серес. Когато говори за дължината на града, той казва, че тя е „4000 крачки на темпераментен човек“, но „ако се върви с гъши ход, като раздвижен мъртвец или както хората, които вземат опиум, излизат 10 000 крачки“. Подобни цветущи описания се срещат често из книгата. 

Снимка: Getty images

Историците ползват „Сеяхатнаме“ като богат извор на информация, но голяма част от описаното не може да се приема безрезервно – сред десетте тома са открити много несъмнени грешки. Нерядко реални личности се смесват с митични фигури – например на много места из Балканите Челебията вижда следи от царуването на Филикос, легендарен владетел, който никога не е съществувал. На едно място пък привежда „доказателства“, че турският език се е говорил още по времето на Александър Македонски и даже на кораба на Ной. Но докато историческите неточности могат да се обяснят просто като грешка от незнание, то част от преживелиците му са си откровени измислици. Така например той разказва как в анадолския град Турхал момиче родило слонско бебе, след като била всмукана от хобота на слон и прекарала във вътрешността му три часа. Във Виена пък видял движещи се бронзови чучела, толкова реалистични, че човек ги бъркал с живи хора от плът и кръв. Някои от фантастичните му истории са в духа на тогавашната религиозна литература и целят да прославят Божието всемогъщие или да послужат поучително. Евлия разказва как, докато бил в Анкара с един паша, който се опитвал да възстане срещу Високата порта и да окупира града, му се явил ислямски светец, погребан наблизо, веднага след което пашата се вразумил и се отказал от бунтовническите си намерения. Също така някои от пътуванията, които споменава, по всяка вероятност никога не са се състояли – както предполагаемата му обиколка из Холандия и Испания, за която не представя никакви подробности, нещо твърде странно за човек, който иначе изброява всяка махала на всеки град, през който мине. (Освен това времето, което той твърди, че тази обиколка му е отнела, е недостоверно, като се има предвид, че той се придвижва единствено на кон.) Робърт Данков, американски турколог и преводач на „Сеяхатнаме“, уместно отбелязва, че колкото по-далеч е Евлия от Истанбул, толкова по-невероятно започват да звучат историите му. Все пак обаче достатъчно от информацията в пътеписа се потвърждава от други източници, за да можем да приемем, че той има документална стойност. Въпреки че авторът му определено не е лишен от въображение, сред небивалиците се откриват правдоподобни и интересни сведения за бита и нравите на поданиците на няколко държави, както и за цялостния облик на прекосените територии.

Едно от най-ценните описания в книгата е това, което Евлия прави на Партенона в Атина, посетен от него през 1668 г. По това време хилядолетният древногръцки храм служи като джамия (след като по византийско време е бил превърнат в църква). Макар и да ни е трудно да си го представим днес, над античните колони в дорийски стил тогава се извисява минаре и мюезин вика хората за молитва там, където някога се е издигала eдинайсетметрова статуя на Атина от злато и слонова кост. Разказът на Евлия е особено важен, тъй като около двайсет години след посещението му сградата ще загуби голяма част от блясъка си – през 1687 г., по време на една от многото венецианско-турски войни, горящ снаряд влиза в джамията, използвана като склад за боеприпаси и предизвиканата експлозия разрушава част от вътрешността на храма. По-нататък в историята видът му претърпява още една сериозна промяна – през 1799 г. британският посланик в Османската империя успява да си издейства султански ферман, разрешаващ на хората му да рисуват скулптурите в Партенона и да им правят гипсови отливки. Използвайки вратичка във фермана (а вероятно и подкупи за местната власт), британците свалят почти триста мраморни скулптури и ги закарват в Лондон, където те са и до днес – изложени в Британския музей въпреки исканията на гръцката държава да получи обратно тези емблематични паметници на своята култура. Имайки предвид инцидента от 1687 г. и британското присвояване на скулптурите, можем да си представим, че постройката, която Евлия вижда, е доста различна от това, което днес разглеждат туристите в Атина. Описанието, оставено от него, представлява едно от малкото писмени свидетелства за тогавашния вид на Партенона. За храма той казва, че „в пределите на този древен свят няма друга такава искряща и лъчиста джамия, тъй като, независимо колко пъти влезеш в нея, при всяко ново влизане толкова много изкусни, неповторими и безупречни образи се разкриват пред очите.“ Без да подозира за тъжната съдба, която я очаква много скоро, той заявява „работа не на човешки ръце, а на самия Рай, тя трябва да остане за вечни времена.“ По фриза той вижда причудливи митологични същества, част от които чужди на ислямското въображение – феи, ангели, дракони, циклопи, джинове, херувими, както и жирафи, слонове, носорози… „Човешкият ум не може да проумее тези гледки – това е бяла магия, отвъд човешките способности.“ Едрите мраморни блокове по стените са така майсторски долепени един до друг, че според Челебията сградата изглежда сякаш е изградена от един-единствен блок, а златни мозайки от византийско време покриват михраба. Той описва и осем колони от порфир – четири зелени и четири червени – толкова блестящи, че човек може да се огледа в тях. (Те не оцеляват след взрива от 1687 г.) Макар да твърди, че Атина е основана от Соломон, което е абсолютно невярно, Евлия, изглежда, е наясно с древната история на града и значението му за елинската култура. Мюсюлманските автори по това време (както впрочем и християнските) са със смесено отношение към древногръцките философи – от една страна, ги определят за „неверници“, но от друга, се възхищават на безспорната им мъдрост и широките им познания. Челеби нарича Атина „дом на мъдреци“ и говори с почитание за Платон, Аристотел, Хипократ и Питагор.

Снимка: Getty images

Дори само страниците, посветени на Партенона, биха били достатъчни да превърнат пътеписа на Евлия Челеби в ценен исторически извор. Но много други негови пасажи също заслужават внимание, тъй като представят погледа на един османец върху Европа от XVII век. Свикнали обикновено да срещаме Изтока през погледа на Запада, а не обратното, европейските читатели рядко имаме досег до гледната точка на ориенталеца към християнския свят. Именно заради това една от най-популярните части на „Сеяхатнаме“ е тази, в която Евлия изразява своите впечатления от Виена. Той посещава столицата на Хабсбургската монархия през 1665–1666 г. като част от османска делегация за сключване на примирие и остава силно впечатлен, което ясно личи в разказа му въпреки стандартните критики, които отправя към „грешната вяра“ на християните. С особена възхита той говори за готическата катедрала „Свети Стефан“, която е издигната почти пет века преди рождението му. „Нищо подобно не е било, нито ще бъде някога построено в Турция, Арабия или Персия, нито в целия християнски свят. Пътешественици, идващи по земя и по море, казват, че тя няма равна в населената четвърт на света.“ (Сред мюсюлманските автори тогава битува схващането, че само една четвърт от планетата е населена от хора, като другите три включват океаните и необитаемите полярни области.) Той е поразен от несметните богатства на катедралата, както и от „стотиците хиляди“ книги (вероятно преувеличение), които се пазят там. С горчивина отбелязва, че мюсюлманите не пазят своите книги със същото старание, с което го правят християните, и че безбройните томове из ислямските библиотеки се разпадат под силата на времето, докато тези в „Свети Стефан“ се съхраняват грижливо – по думите му около седемдесет прислужници чистят праха по тях всяка седмица. Това той отдава на факта, че „неверниците“ обичат Божието слово повече от последователите на Мохамед. Изпълнени с удивление са и думите му за срещата с органа, инструмент без аналог в родните му земи. За него Евлия пише, че „пълни дробовете с кръв и очите със сълзи“. Освен силните си впечатления от катедралата Челебията описва и други елементи от живота във Виена. Той хвали хирургическото майсторство на австрийските лекари, които пред очите му вадят куршум от жив човек. За храната обаче не се изказва ласкаво – според Евлия тя в целия християнски свят не е нищо особено. За сметка на това пък признава, че когато става въпрос за рисуване, „франките“ (под което той разбира всички западноевропейци) превъзхождат индийците и персийците. Странно пък му се струва това, че жените седят и говорят свободно заедно с мъжете, даже в отсъствие на своите съпрузи. Обяснението му за това е следното: „В християнския свят жените управляват и нещата са стояли по този непочтен начин още от времето на Дева Мария“. Впечатляваща е прозорливостта на Евлия, когато във Виена открива прилики между някои думи на немски и персийски език. Той не знае как да ги обясни, но ги изрежда в книгата си. По-късно, през XVIII и XIX век, лингвисти ще изразят хипотезата – днес вече общоприета теория – за индоевропейското езиково семейство, според която всички германски, романски, славянски, индийски и ирански езици (редом с други езикови групи) имат общ произход. Паралелите, които Челебията забелязва, далеч не са случайни и неговите бележки са едни от ранните примери за това как високообразовани хора през вековете са усещали тази връзка, без да могат да я докажат.

Поради огромния размер на „Сеяхатнаме“ книгата никога не е превеждана в цялост. Единственият език, на който е отпечатано пълно нейно издание, е турски. Обикновено на определен език се превеждат само частите, които описват територии от съответната държава – например на руски частите за Дагестан и т.н. Така на български са преведени само откъси от III, V, VI, VII и VIII том, тези, в които се споменават българските земи. Тези преводи хвърлят светлина върху бита на народа ни през XVII век, както и върху етническата мозайка, която представлява Балканският полуостров. Сладкодумният пътешественик минава през нашите земи няколко пъти. Характерната му любознателност го кара да избира различни пътища всеки път, за да може да види повече места – когато през 1663 г. се запътва към Австрия, той, вместо да мине през Пловдив и София, които познава, избира алтернативен и по-опасен маршрут от Казанлък, през Габрово, Плевен и Враца към Видин с единствената цел да разгледа и тези местности. Евлия описва посетените от него български села и градове със същия жив интерес към бита, културата, навиците и езиците на местните жители, който проявява и навсякъде другаде.

Специално внимание той обръща на София, която още тогава е административен център – градът е седалище на бейлербея на Румелия, позиция, която вуйчо му заема за кратко. Евлия оставя свидетелства за многобройните минерални бани в града – по думите му тук има около седемдесет бани за частно ползване освен публичните. (Числата в „Сеяхатнаме“ често са неточни.) Най-голямата се намира в центъра на града – вероятно става въпрос за старата турска баня, на чието място през 1913 г. по проект на български архитекти е построена Централната минерална баня. Входът е безплатен и стига да си носиш собствена хавлия, можеш да влезеш и излезеш, без да дадеш нито акче. Все пак обаче авторът съветва читателите си да платят на пазача да наглежда дрехите им, докато се къпят, защото мястото е пълно с „разнородно множество от нечистоплътни индивиди“. Басейна той нарича „скривалището на любовниците“, тъй като там „всеки може да прегърне любимото си момче без задръжки“. Нощем пък, разказва Евлия, срещу заплащане градските първенци могат да получат банята изцяло на свое разположение. В такива случаи тя се украсява със свещи и лампи и докато градът спи, местните богаташи ядат изтънчени ястия, пият свежи плодови напитки и в задушевни разговори посрещат изгрева сред ароматите на розова вода, алое и амбра. Типично в стила на „Сеяхатнаме“ описанието на София неусетно преминава от документалното към приказното. Челебията разказва как един непослушен кожарски син се изкачил до покрива на една джамия, където щъркели били свили гнездо, и тайно сменил щъркеловите яйца с такива на гарван. Когато малките гарванчета се излюпили, бащата заридал от страдание, че жена му е прелюбодействала. Хиляди щъркели се събрали върху покрива и жалните им вопли изпълнили цяла София. Опечаленото ято убило гарванчетата и набедената майка. Разстроен от гледката, Мелек Ахмед паша искал да накаже кожарския син, но решил, че Аллах ще намери по-спреведлив начин да го направи. И наистина, няколко дни по-късно Божието възмездие застигнало злосторника – след като един мъж го хванал с жена си, той го оковал във вериги и го извел за назидание из града. Пред джамията Баня Башъ (съществуваща и до днес в центъра на София) кожарският син видял група еничари да се карат за платена жена, в която той бил влюбен, освободил се и хукнал да я спаси, но еничарите съсекли и него, и нея. После трупът му бил изхвърлен точно там, където била паднала убитата щъркелица, съвпадение, в което Евлия вижда мъдростта на божественото провидение. „Много морални уроци могат да бъдат извадени от това събитие“, заключава той след този разказ. 

Челебията не пропуска да спомене и Витоша, където фантастичните истории продължават. Според пътешественика някъде в планината имало „фонтан на късмета“, естествен извор, който спирал да тече за онзи, който е извършил убийство или е лягал с мъж. Евлия и спътниците му, заинтригувани, отишли да го видят, въпреки че част от тях се притеснявали от резултата. С чувство за хумор той разказва как един след друг смутените му другари пристъпвали нерешително към струята и как от седемдесет души едва петима успели да отпият от нея – той самият, разбира се, бил един от тях. Засрамените присъстващи се разбрали помежду си да не споменават никога отново случилото се. За съжаление, авторът не дава конкретна информация за местоположението на този вълшебен витошки извор. Удивителните истории из нашите земи не спират дотам. Словоохотливият османец се кълне, че в едно българско село (не е ясно кое) става свидетел на вещерски ритуал. В християнска къща, където бил отседнал, той видял българска старица по средата на нощта да превръща себе си в кокошка, а седем деца – в подивели пилета, използвайки пепел от огнището и мистериозни заклинания. На другия ден, твърди той, местните го успокоили, че това била просто безобидната местна вещица.

Редом с подобни приказни истори в книгата се намират и много интересни и достоверни разкази. Сред тях силно впечатление прави този за срещата му с хайдути край Габрово. Хайдутите през XVII век са основно разбойници, занимаващи се с обири по опасните османски пътища, а не борци за национално освобождение. Евлия съветва читателите си: „За оня, който пътува от Цариград за Белград или за места отвъд София, ако върви през тази размирна шипченска планина (т. е. Стара планина), пътят му е по-кратък и по-изгоден, но е страшен и пълен с опасност“. Той разказва как, докато минава през Балкана, той и другарите му са нападнати от засада от група въоръжени хайдути, които първоначално ги принуждават да избягат в безредие в гората. Евлия и спътниците му обаче се прегрупирали и контраатакували, докато българските нападатели си разпределяли заграбеното имущество. Турците убили 70 души и пленили 40, като набучили главите на жертвите на прътове, които носели със себе си като знак за победата. Той споделя, че минавайки след това през Габрово, тогава още село, чул стенания и плачове – на ранените, успели да избягат, и на роднините на загиналите. Нанизаните глави, с които турците пътували като бойно знаме, им осигурили топъл прием в Ловеч, където местният турски управител ги поздравил, че са очистили района от „езическа мръсотия“

„Сеяхатнаме“ изобилства с подобни истории, показателни за религиозната нетърпимост в империята. Въпреки че подхожда с естествено любопитство към всеки един народ и неговите традиции, Евлия Челеби не крие пренебрежителното си отношение към тези, които не изповядват исляма. Нарича ги „неверници“ или „гръко-православни негодници“. Когато описва християнските махали, говори за „проклетите им невернически къщи“. На едно място пък, докато отбелязва, че българите и унгарците са най-чистите сред християнските народи, които е срещал, той уточнява, че „по същността си те са нечестивци; обаче (…) прострените им дрехи и съдовете им са чисти.“ Но пренебрежителните думи далеч не са всичко, на което християните са подложени. Във Воден, днешна Гърция, срещаме шокиращ обичай, установен със султански декрет – ако някой „неверник“ напусне дома си в деня на „празника на жертвоприношението“ (Курбан Байрам), той бива убит. Евлия пояснява, че тази практика вече не се изпълнява в цялата си първоначална строгост – единственото наказание на прегрешилия се състои в това, че „обрязват половия му орган и го правят мюсюлманин“. Този декрет бил издаден, след като веднъж раята се вдигнала на въстание точно на този празник и нападнала молещите се в джамията турци. Челебията пише още, че разсърдени на родителите си синове и дъщери излизали умишлено от къщите си в този ден, за да станат мюсюлмани, след което били удостоявани с почести и подаръци от празнуващите тълпи. „Това е чудесен и приятен обичай“, коментира той. За подобна, но още по-ужасяваща традиция той разказва в град Караферие (днес Бер, Гърция). Тъй като завладяването на града от османските сили съвпаднало с отбелязването на „празниците на червените яйца“ (очевидно Великден), на този ден християните нямат право да излизат от прага на къщите си и са принудени да отбелязват празника си между четири стени, докато навън „правоверниците“, облечени в бойно снаряжение, стрелят с пушки във въздуха, викат името на Аллах и честват своята победа. Тук също, ако някой бъде заловен да нарушава забраната, „веднага му отрязват излишното месце от върха на члена и го удостояват с правата вяра“. В село Каяджик пък (днес Скалица, Ямболско) Евлия споменава, че със спътниците си отседнали при неверника Петко, но, преди да продължат на другия ден по пътя си, не пропуснали да му изпочупят „кръстовете и другите глупости“.

Друго отношение, в което книгата представлява интерес за българскити историци, са сведенията, макар и не твърде обстойни, които Евлия дава за земите, населени от нашия народ. Той говори за присъствие на българи на много места извън границите на днешната българска държава. (Важно е да се отбележи, че в Османската империя – и особено в балканските ѝ владения – живеят хора от много етноси, без между тях да има ясно определени граници. Българи, гърци, сърби, турци, цигани, арменци и евреи често населяват различни махали на едни и същи градове.) Любопитни са коментарите му за етническия състав на градовете на територията на днешна Северна Македония. На много места там откриваме хора, които Челебията описва като българи – за около 60 села около Радовиш той казва, че цялата рая е българска (което означава само, че немюсюлманското население е българско), а за няколко села около Битоля и Преспа – че са населявани единствено от българи. В големите градове населението е по-разнообразно. В Охрид, който Евлия намира „голям и оживен като Багдад, Кайро и Константинопол“, десет от седемнайсетте махали са мюсюлмански, а останалите са разпределени между българи, гърци и латинци. „Българските и гръцките неверници“ са много и в Струга, днес на македоно-албанската граница. Нито един път, говорейки за тези райони, Евлия не използва думата „македонци“ – по това време Македония е само географска област, с която не се свързва определена национална идентичност. Българи Челеби среща и в земите на днешна Гърция, в Беломорска Тракия. Нашият език се говори широко в Драма и Сяр, както и в някои по-малки градове и села. В този район, както и в Македония, се споменават и изцяло български села, макар и малко. Българи има и в Солун, който тогава е истински мултикултурен град – както казва Евлия, „колкото различни вери и езици има на този Божи свят (…), всички са представени в този град.“ 

Евлия пътува неуморно до края на живота си – подробностите около смъртта му не са напълно изяснени, но се предполага, че той умира през 1684 г. в Кайро или Истанбул. След себе си той оставя най-дългия пътепис в ислямската литература. Твърде дълго стойността на „Сеяхатнаме“ не се оценява дори в родната му държава, но през XIX век десетте тома, които дотогава съществуват единствено под формата на ръчно правени преписи, скрити някъде из османските архиви, започват един по един да бъдат отпечатвани. Първо Турция, а после и светът, преоткриват Евлия Челеби – след като текстът започва активно да се превежда, историци от Европа, Иран, Арабския свят и Русия започват да го изследват, давайки си сметка какво богатство представлява той. 

През 2009 г. в Турция е открит „Пътят на Евлия Челеби“, 650-километров маршрут, покриващ малка част от пътешествията му, който е пригоден за изминаване пеша, на велосипед или – за тези, които искат максимално да се приближат до преживяването на Евлия – на кон. През 2011 г. ЮНЕСКО включва 400-годишнината от рождението му в списъка с важни за световното наследство годишнини, а наскоро в Кютахия, малкия град, от който произхожда семейството му, е отворен музей, посветен на него. В Скопие и София пък улици носят името му. Но най-важното наследство на Евлия Челеби не са музеите или туристическите маршрути, а десетте му тома, написани с немалко фантазия, ала и с искрена любознателност. Те разкриват колорита на една безвъзвратно отминала епоха и ни потапят в свят, много далечен от нашия, но все пак някак разпознаваем. И до днес специалисти, изследващи най-различни теми – от особеностите на османската кухня до забравените черкезки традиции, от музикалните инструменти в Персия до местната история на село Текето, Хасковско, – неизбежно срещат името на Евлия Челеби. Това е може би най-убедителната оценка за достойнствата на неговото дело.

Подкрепете независимата българска журналистика, като се абонирате за съдържанието ни в Patreon

ПОДКРЕПИ INGLOBO

ПОЛУЧАВАЙ НАЙ-НОВОТО ОТ INGLOBO НА МЕЙЛА СИ. ЗАПИШИ СЕ ТУК:

cartmagnifierchevron-down

Ние използваме бисквитки, за да ви предоставим най-доброто онлайн изживяване. Като се съгласявате, приемате използването на бисквитки в съответствие с нашата политика за бисквитки.

Настройките за поверителност са запазени!
Настройки

Когато посещавате който и да е уеб сайт, той може да съхранява или извлича информация във вашия браузър, най-вече под формата на бисквитки. Контролирайте вашите лични услуги за бисквитки тук.



Позволява ни да ви показваме по-подхоящо за вас съдържание, сбързано с InGlobo, във Facebook.

Откажете всички
Приемете всички Услуги