Боси крака и заземяване за здраве

В деня на националния празник на Франция 14 юли през 1944 г. в далечния американски щат Айова, и по-точно в град Форт Додж, се ражда едно момче, чийто живот преминава през множество драматични обрати, но и през поредица от мигове на внезапно прозрение. Името му е Клинтън Оубър, а според него и последователите му идеите, зародили се в тези моменти на необикновена яснота, имат потенциала да помогнат за решаването на редица здравословни проблеми на човечеството. Или поне на тази част от него, която се осмели да свали обувките си и да се свърже със земята.

В наши дни Оубър е смятан за един от пионерите на алтернативната терапевтична практика, наречена простичко „заземяване”. За скептиците това е просто поредната ню ейдж фантасмагория със съмнителен и недоказан ефект. Поддръжниците й обаче провеждат изследвания, които според тях потвърждават по научен път ползите от заземяването.

Кой е Клинт Оубър?

Клинтън, или Клинт, както всички го наричат, израства сред безкрайните прерии на щата Монтана. Всичките му роднини са фермери, които го учат да уважава земята, да се вслушва в природните закони и да се учи от тях. Момчето е в непрекъснат контакт и с индианците от племената шайен и кроу, обитаващи Великите равнини, които също живеят в тясна връзка със заобикалящата ги природа. Един ден той отива на гости на семейството на един от индианските си приятели, но преди да влезе в типито (шатрата), домакинята му казва: „Свали си обувките, те ще те разболеят”. Озадаченото дете не разбира защо пък обувките може да са вредни и тогава не отдава голямо значение на думите й. Още му е твърде рано да осъзнае какво е имала предвид индианката.

През 1959 г. бащата на Клинт умира от левкемия. Тъй като е най-голямото дете в семейството, Клинтън трябва да напусне училище, за да поеме грижата за болната си майка и за четирите си по-малки братя, за посевите и добитъка, собственост на фамилията. В тази тежка ситуация рано възмъжалото момче получава ценен съвет от дядо си, ветеран от Испанско-американската война от края на XIX век. Малко преди да си замине от този свят, Ърнест Монроу Дейвис успокоява внука си: „Не се притеснявай, че нямаш формално образование. Ако искаш да научиш нещо, иди в местната библиотека и там ще намериш книги, които ще ти осигурят цялото липсващо ти знание. А ако и в тях не откриеш познанието, което ти е нужно, за да постигнеш целта си, тогава наеми онези, които го владеят най-добре, и ги остави да те насочват. После слушай сърцето си и следвай естествените си инстинкти”.

В началото на 60-те години сърцето на Клинт му нашепва, че фермерската работа вече започва да му дотяга. Освен това братята му са поотраснали и нямат толкова голяма нужда от него. Животът в големия град го привлича и той бързо се ориентира към прохождащата в онези години индустрия на кабелната телевизия. Оубър преминава през няколко местни кабеларки в Монтана, после участва активно в превръщането на малка фирма от Денвър в най-големия кабелен оператор в САЩ, за да създаде в началото на 70-те собствена компания, която му носи огромен успех. Десетина години по-късно той вече разширява дейността си, като започва да доставя по кабел новини от най-големите световни информационни агенции директно до персоналните компютри, които са новият пазарен хит в началото на 80-те. Оубър работи и в сътрудничество с хората, създали CNN и HBO. Въобще всичко в живота му се подрежда наглед чудесно. До 1993 г., когато сериозен абсцес в черния дроб го среща отблизо със смъртта. Инфекцията се разпространява в цялото му тяло и всички органи започват да отказват. Лекарите му заявяват, че трябва да сложи ред в делата си, защото не му остава много живот. Един млад хирург обаче му дава минимална надежда за оцеляване, като предлага да извърши експериментална операция за отстраняване на увредената част от черния дроб. След 28 дни, прекарани в болницата, и много физиотерапевтични процедури Оубър започва бавно да възвръща здравето си. Отнема му 3-4 месеца да успее отново да измине пеша едва няколко пресечки. След девет месеца черният му дроб се възстановява до първоначалния си размер.

Завръщане към живота

Една сутрин през дългия процес на подобряване Клинтън се събужда и забелязва, че небето е по-наситено синьо и дърветата са по-яркозелени, отколкото ги е виждал някога. В този момент за първи път от много време насам отново се чувства жив, но и много различен. Внезапно осъзнава, че не той притежава дома си и всички свои вещи, а всъщност те притежават него. 49-годишният мъж разбира, че се е заробил по собствено желание, затова решава да се освободи и да намери нещо смислено, на което да посвети живота си. Продава бизнеса и огромната си къща, построена на планински връх в Колорадо, подарява цялото си имущество на своите деца, включително един куп скъпи произведения на изкуството, и в следващите четири години живее в кемпер, с който обикаля страната в търсене на себе си и своята мисия.

Към 1997 г. Оубър започва да става нетърпелив. Нищо не се случва, въпросната мисия така и не се появява на хоризонта. Една вечер той моли за знак. Изведнъж в главата му изниква едно изречение, което той моментално записва: „Да стана противоположен заряд”. Поредните думи, чийто смисъл ще разбере по-късно. Тогава той все още не го осъзнава, но поредица от събития ще го доведе до убеждението, че хората имат биоелектрическа връзка със земята и че при обикновен контакт между човека и почвата тази връзка неутрализира заряда на тялото и в същото време предпазва по естествен начин нервната система и ендогенните електрически полета в тялото от външни електрически смущения.

Най-простичката и естествена форма на заземяването се състои в това да стъпиш с босите си крака върху гола земя. Благодарение на дългогодишния си професионален опит в кабелната индустрия (и на поредните щастливи съвпадения) обаче Оубър измисля и друг метод. Още когато започва да се занимава с кабели в началото на 60-те години, той бързо научава колко е важно те да бъдат заземени, преди да влязат в дома на потребителя. Десетилетия по-късно, в един ден слънчев ден на 1998 г., той седи пред компютъра, но машината постоянно блокира. Клинтън знае, че причината е статичното електричество, затова поставя ивица метална лента напряко на бюрото си и я заземява. После обаче осъзнава, че и контактът не е заземен, затова оправя и него. Оубър не се замисля кой знае колко върху случката, излиза да се поразходи и сяда на една пейка в парка. В този момент близо до него спира туристически автобус. „Изглеждаше сякаш хората току-що бяха посетили някой аутлет мол, в който е имало промоция на бели маратонки „Найки”, защото всички бяха обути с такива”, разказва Клинтън. Самият той също е обут в спортни обувки с дебели подметки. Това е мигът, в който Клинт е осенен от голямата си идея. Хрумва му, че всъщност всички тези хора са изолирани от почвата, от електрическия заряд на Земята, разположен точно под краката им. Задава си въпроса, дали е възможно всички ние вече просто да не сме естествено заземени. Дали обувките не ни пречат и какъв ефект може да има тази изолация върху здравето ни. Оубър не знае отговорите, но решава да опита нещо, което му е добре познато като принцип от някогашната му работа.

Прибира се обратно в дома си и взема в ръка своя волтметър (волтметърът е инструмент, който измерва разликата в електричния потенциал между две точки в електрическа верига). Свързва го с дълга жица, която прекарва през входната врата, а другия й край завързва за метална пръчка, забита в земята. След това започва да се разхожда из къщата и да измерва електрическите заряди, които се пораждат в тялото му заради това, че е изолиран от земята. Статичното електричество се променя с всяка крачка, която прави. Това, което предизвиква най-силно интереса му, е размерът на електричното напрежение на тялото му (измерен във волтове), който е породен от електромагнитното поле (ЕМП) на електрически заредените обекти в дома му. Иначе казано, когато се доближи до някоя лампа, волтажът се покачва, а когато се отдръпне – намалява. Клинт изпробва този ефект с всички електрически уреди в хола и кухнята и единствените, чието електромагнитно поле не повишава волтажа при тялото му, са хладилникът и компютърът. Това е така, защото те са заземени.

Накрая Клинтън ляга на леглото си и там регистрира най-високото ниво на волтаж, предизвикан от ЕМП, върху тялото си. Оказва се, че спалнята е най „електрически активната” зона в дома му. Причината е, че леглото е подпряно на стена, пълна с кабели. Оубър започва да подозира, че именно това електрическо поле предизвиква сериозните му проблеми със съня.

Любопитството му вече е разпалено, затова на следващия ден той отива в най-близката железария и купува ролка метална лента. Залепя лентата по цялата ширина на леглото си в долната му част, там, където са краката. После прикрепя към нея жица, която излиза през прозореца и на свой ред е свързана с друга метална пръчка, забита в земята. Така, когато Оубър легне с крака върху лентата, той също е заземен. Показва го и волтметърът, който отчита почти нулева стойност, т.е. все едно Клинт е легнал на земята отвън. На следващата сутрин той разбира, че е открил нещо истинско, защото обикновено не може да заспи, без да вземе противовъзпалителното и болкоуспокояващо средство ибупрофен, а сега се събужда отпочинал и свеж, без да е приел нито едно хапче. Ентусиазиран, той моли няколко приятели да повтори безобидния си експеримент и върху тях. Поставя по няколко метални ленти на леглата им, заземява ги и скоро един от хората споделя, че артритната му болка значително е намаляла. Самият Оубър също забелязва, че силната му хронична болка отшумява и той вече не се нуждае от хапчета, за да я потиска. В онзи момент Клинтън не разбира нищо от биология, но започва да подозира, че без контакт със земята тялото постоянно е зареждано от електромагнитните полета и статичното електричество в домовете и офисите ни. А когато си заземен, този заряд изчезва.

Оубър се опитва да потвърди хипотезите си, като потърси повече информация в интернет, но в края на миналия век мрежата все още е много неразвита и той удря на камък. Клинтън решава да последва съвета на дядо си и отива в отличните медицински библиотеки на Университета на Аризона, но и там не открива нищо по темата. Единственото, на което се натъква, са няколко истории от индианския фолклор. Това го кара да си припомни детството си и по-конкретно случая, когато сестрата на един от индианските му приятели се разболяла от тежка скарлатина. Тогава дядо й изкопал една яма в земята и положил момичето в нея. После запалил огън, за да й е топло, и прекарал край ямата следващите няколко дни, през които внучката му предимно спяла. А когато накрая се събудила, състоянието й било много по-добро. Клинт си спомня и за деня, в който майката на неговия приятел го кара да си свали обувките, преди да влезе в шатрата, за да не се разболее. Упоритостта на Оубър в желанието му да си обясни какво се случва го води и в медицинското училище на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Преподавателите там му се изсмиват с думите: „Очакваш да повярваме, че ако човек забие пирон в земята и завърже за него жица, а другия й край – за пръста на крака си, ще спи по-добре?! Махай се от тук, ти си луд!”. Хората имат нужда от конкретни факти, от научно обяснение. А Оубър е просто един бивш кабелджия, който обяснява как земята можела да намали болката. Какво ли пък може да разбира той?

Проучванията на терен на Оубър

След като не получава отникъде задоволителен отговор на въпросите си и всички врати се затварят, налага се Оубър да проведе собствено изследване. За целта той набира 60 човека, страдащи от проблеми със съня, ставни и мускулни болки. Кара ги в продължение на 30 дни да спят върху специално произведени за целта постелки, поставени върху леглата им и свързани с жица. Само половината от жиците обаче са заземени. Никой от участниците не знае дали неговата постелка е заземена или не. По думите на Оубър резултатите от импровизираното изследване са „невероятни”. 85% от заземените хора твърдят, че заспиват по-бързо, 93% – че спят по-добре, всички до един се събуждат по-отпочинали. При 82% от групата се наблюдава значително облекчаване на мускулната скованост, а при 74% – премахване или намаляване на хроничната болка в гърба и ставите. 78% съобщават за подобрено общо здраве. При някои участници в изследването изчезват неприятни състояния като нарушения на темпоромандибуларната става (болка и нарушена функция на дъвкателните мускули и на въпросната става, свързваща долната челюст с черепа) и предменструален синдром, други съобщават за значително облекчаване на техните астматични и респираторни проблеми, на ревматоиден артрит, сънна апнея и високо кръвно налягане. И ако тези резултати може да бъдат отдадени на субективното усещане на пациентите, особено впечатляващи и показателни са данните от изследване на хора с помощта на инфрачервена термография, разкриваща възпалителни състояния в тялото. Изображенията показват, че възпаленията рязко се ограничават в рамките на два часа след като страдащите са се заземили. Тези резултати са потвърдени и от последващи проучвания, проведени по същия метод от други изследователи.

Разбира се, има и хора, които не разчитат на изследвания в контролирана среда, за да повярват в благотворния ефект от заземяването, а просто се доверяват на собствения си опит и наблюдения. Една от тях е д-р Лора Конивър. Когато тя ражда първото си дете, не знае нищо за заземяването, дори не е чувала за тази практика. Дъщеричката й плаче неспирно заради болки и се успокоява единствено когато Лора е боса навън и я държи в прегръдките си. Ако обаче майката е обута, плачът продължава. „Това не е някакъв плацебо ефект, тя няма представа дали нося обувки или не”, споделя Конивър. Нещо повече, дори ако момиченцето е заспало дълбоко, докато са навън, в момента, в който Лора се прибере обратно в къщата и босите й крака се отделят от тревата, детето моментално се буди и ридаенето започва с нова сила. Конивър забелязва също така, че когато момиченцето е в бебешка количка или детска седалка в кола, то продължава да усеща болката и дискомфорта, които го карат да плаче. „Типичният ден на съвременните деца не включва нито секунда директен контакт със земята”, със съжаление отбелязва Лора.

Любопитно е, че практиката на заземяването е използвана и от елитни спортисти като тези от американския професионален колоездачен отбор, участвал с голям успех в най-престижния многоетапен пробег в света „Тур дьо Франс”, който е и едно от най-тежките спортни състезания изобщо. В продължение на 22 последователни дни колоездачите са подложени на огромни натоварвания, като само в рамките на един ден може да им се наложи да преодолеят височини с обща денивелация от над 9000 метра. Лекарите на американския отбор прилагат заземяването, защото според техните наблюдения то ускорява възстановяването на състезателите след тежките етапи, възстановяването на тъканите, заздравяването на раните и излекуването на контузии. Специално за колоездачите са разработени приспособления за заземяване, подобни на голям спален чувал, в който те спят през нощта, а към кожата им са прикрепени електроди и пластири. На другата сутрин след процедурата те споделят, че са спали по-добре и чувстват по-малко болка, стрес и умора. Една от звездите на отбора – украинецът Ярослав Попович, преживява страховито падане и получава тежки охлузвания на десния хълбок и десния лакът. Веднага след като се прибира в хотела, лекарите използват технологията на заземяването, за да го възстановят по най-бързия начин. Още на следващия ден той отново се състезава с пълни сили и има огромен принос за крайната победа на своя съотборник Алберто Контадор в Тура, а раните му на бърза ръка заздравяват. Състезанието се провежда през юли и в резултат на високите температури асфалтът омеква, оголвайки натрошените камъчета, които изграждат пътната настилка. „Усещането при падане в такива условия е все едно си паднал върху ренде”, споделя лекарят на отбора д-р Джеф Спенсър. В края на един от етапите колоездачът Бенхамин Новал получава тежка контузия. „Това бяха едни от най-дълбоките разкъсни рани, които някога съм виждал”, разказва д-р Спенсър. Но и при Новал се повтаря същата история. След една нощ на заземяване той е на крака и успява да продължи участието си в състезанието до края, въпреки че всички в отбора вече са го отписали и смятат, че за него „Тур дьо Франс”е приключил. Пет дни по-късно раните вече изглеждат съвсем безобидно.

Какъв е механизмът, по който заземяването помага за доброто ни здраве?

Според привържениците на тази практика при прилагането й електроните от земята се прехвърлят върху човешкото тяло и неутрализират вредните свободни радикали в организма. Известно е, че свободните радикали представляват атоми, молекули или йони със свободни (несдвоени) валентни електрони. „Нашето тяло е електрическо, всичко в него е вид електрическо оборудване – сърцето, белият дроб, мозъкът”, обяснява Клинт Оубър. Инженерът физик Гаетан Шевалие, който също се е посветил на изследванията в областта на заземяването, добавя: „Без да го осъзнаваме, ние обитаваме една батерия. Повърхността на Земята е заредена отрицателно. Йоносферата пък се йонизира от слънцето, т.е. слънчевите лъчи са толкова силни, че разделят молекулите на положително и отрицателно заредени частици. Отрицателният заряд се пренася до повърхността на Земята (основно посредством светкавиците), а положителният остава на десетки километри от нея в йоносферата. Проблемите за хората възникват, когато не получаваме отрицателен заряд. Затова се нуждаем от заземяване, точно както имаме нужда от въздуха и слънцето”.

Но каква точно е връзката между отрицателно заредените електрони, свободните радикали и подобряването на здравословното ни състояние? Отговорът вероятно се крие в зависимостта, забелязана още при първите изследвания. Както вече стана дума, след заземяването симптомите на някои болести се облекчават и в същото време възпаленията в тялото намаляват. В наши дни вече е установено, че хроничните възпаления могат да доведат до развиване на един куп сериозни болести като ревматоиден артрит, рак, атеросклероза, исхемична болест на сърцето, астма, автоимунни заболявания, хроничен простатит, колит, дивертикулит, гломерулонефрит, мастоцитоза, вероятно и на диабет и болестта на Алцхаймер…

Оубър обяснява процеса, чрез който електроните влияят на възпаленията, по следния начин. Особено важна роля за възникването и поддържането на възпаленията играят неутрофилите, които са вид левкоцити, или бели кръвни клетки (клетките на имунната система, които защитават организма от инфекциозни болести и външни нашественици). Когато получим например нараняване, имаме и увреждане на клетки. Тогава белите кръвни тела пристигат на мястото, обгръщат увредената клетка и изпускат т.нар. реактивни кислородни видове, които откъсват електрони от тази клетка и това води до нейното унищожаване. Ако не са налице достатъчно свободни електрони, които да намалят оставащите след процеса радикали (както стана дума, самите те имат свободни електрони), радикалите ще „откраднат” електрон от здрава клетка и по този начин ще я увредят. Това изпраща съобщение до имунната система, в резултат на което пристигат нови неутрофили, които на свой ред елиминират новата увредена клетка и така се стига до верижна реакция.

Защитниците на заземяването твърдят, че вече има над 20 изследвания, доказващи с конкретни резултати ползата от него. Скептиците обаче поставят под съмнение достоверността и имат резерви към мащаба на тези изследвания. Нещо повече, те оспорват самата идея, че електроните могат да прескачат от земята в тялото ни.

Възниква естественият въпрос, защо нещо толкова просто и с толкова добър предполагаем ефект като заземяването не се е превърнало в масова практика за решаване на здравословните проблеми, породени от възпаленията. Един възможен отговор е, че използването на тази практика с медицински цели има сравнително кратка история и все още не е добило широка популярност. Някои поддръжници на заземяването обаче виждат и дългата ръка на големите играчи във фармацевтичния бизнес, които според тях умишлено дискредитират простичката алтернативна терапия, защото техният бизнес се гради на предлагането на скъпоструващи препарати, които по-скоро поддържат болестните състояния, вместо да ги лекуват.

Къде е истината? Може би тя действително се крие в провеждането на по-всеобхватни и продължителни изследвания. Но междувременно нищо не ви пречи, когато се затопли, да излезете навън и да прекарате известно време боси на тревата. Със сигурност няма да ви навреди, напротив, ще има благотворен ефект. Дори и само на настроението ви. А кой знае, може пък и вие да имате повод да кажете това, което Клинт Оубър чува най-често като благодарност от хората, които е заземил: „Върнах си живота обратно!”.